— Активно? Доколко?
Нямах никаква нужда тълпи от Шин Бет, израелското контраразузнаване, да следят всяко мръдване на задника ми.
— Шин Бет ще влезе ли в действие?
Ави се намръщи.
— Съмнявам се. Честно казано, те си имат по-важна работа — например да следят групите на Ислямски джихад или Хизбула, които действат в териториите.
— Тогава какво значи активно?
— Ами най-напред отказано ти е разрешение да използваш Израел като база за действията си. Значи така се отрязват всички официални контакти. Не можеш да се обаждаш в Кирията — Ави използва жаргонното наименование на огромната главна квартира на Израелските отбранителни сили посред Тел Авив — за разузнавателна информация или за техническа помощ, например обезопасени срещу подслушване радиотелефони, устройства, показващи къде се намираш на земното кълбо, или оръжие. И никаква тактическа подкрепа, което значи липса на кола. Това означава, че не можеш да търсиш помощ от Момчетата нито официално, нито тайно.
Лошо. Откровено казано, израелците са първокласни бойци със специални методи и щеше да е хубаво да мога да действам с взвод от Момчетата, официално обозначени като Saye’eret Matkal, което се превежда като Специална разузнавателна група към Главния щаб. Saye’eret Matkal, позната навремето като Група 269 (до голяма степен същото като „Тюлен 6“), е изпълнявала десетки черни операции. Те си имат собствен транспорт — хеликоптери и други летателни апарати по технология „Стелт“, както и кораби за специални операции. Имат добро оръжие, средства за комуникации, които не могат да се подслушват, както и пълен набор от всички играчки, които намаляват вероятността от ненавременна намеса на мистър Мърфи.
Приятели, и преди са ми отказвали официална помощ и това може и да прави живота ми труден, но не и невъзможен.
— Друго?
— Кой знае? Ако правителството окаже натиск на твоето посолство, може да направят всичко, дори да те депортират.
Тази песен я бях чувал и преди.
— Значи трябва да действаме бързо.
— Не е толкова просто — отговори Ави. — Трябва ни оборудване.
— Мамицата му, ще импровизираме. Можем да си купим почти всичко необходимо. Единственият проблем са оръжията, експлозивите и транспортът.
Ави почука с пръсти по масата.
— Аз имам оръжие — два автомата АК и един M-16.
— А патрони? — попита Уондър.
— Имам към хиляда патрона. Пазя ги в бомбеното укритие.
— Бомбено укритие ли? — Уондър топна късче хляб в сиренето. — Имаш бомбено укритие в къщата?
— Всеки има — обясни Ави. — Така ги строят.
Забеляза, че Уондър не го разбира.
— Линията на примирието през 1949 г. — обясни той.
— Е…
— Оттук до границата има само девет мили. Аз съм израснал в Херцлия, което е на три мили източно оттук. Йорданците ни обстрелваха с оръдия. Затова всяка къща има бомбено укритие. И сега ги строят така, но повечето хора ги използват за складове. Там си държа патроните и оръжието — хладно е и е сухо.
— Ще ни трябват експлозиви — каза Уондър.
— Това може да бъде проблем. Доста внимават с пластичните експлозиви.
Помислих малко.
— Ами онези, твоите устройства?
— Кои устройства?
— Картите за модеми и флаш-памет.
— Е?
— Онази от Париж още ли е в теб?
— В куфарчето.
— Дай да я разгледаме.
Ави донесе картата и я сложи на масата. Двамата с Уондър я разгледахме отблизо. В нея имаше потенциал.
— Хей, Ави, имаш ли лупа, немагнитна пинцета и пластмасов нож? — попита Уондър.
Петнадесет минути по-късно чудесното момче Уондър вдигна поглед от ръкоделието си, ухилен порочно.
— О, мога да накарам това да свърши страхотна работа — каза той. — Трябват ми само още три-четири като него.
Точно преди обед Ави замина за службата си, за да влезе и излезе, когато повечето от колегите му обядват. Междувременно ние с Уондър нападнахме банката, за да обменим долари в шекели, а след това се качихме на рейса за Тел Авив и отидохме на пазар. В един магазин за спортни стоки на голям булевард, наречен „Ибн Гевирол“, си купихме леки високи обувки, две тъмносини раници, достатъчно големи за ползване като щурмови торби, и три двулитрови туби „Кемълбек“ — меки, пластмасови съдове за вода, които се закачат към раница или се носят на гръб. Намерихме магазин за армейски стоки до улица „Алънби“, откъдето купихме цели костюми за скокове с парашут, ръчни компаси, тридесет метра меко въже за катерене от изкуствена материя, два чифта добре използвани, но здрави презрамки за снаряжението, колани за пистолети и други. След това намерихме всевъзможни торбички с велкро за закачане към коланите — в тях можеше да се сложи всичко, от резачки за тел до електротехнически клещи — и накрая избрахме два здрави ловджийски ножа.