— Не си прави майтапи, Дик.
— Ави, просто е. Закачаме се — твоите колани към моите, скачаме от самолета, и аз довеждам задника ти в целта.
— Но…
— По-добре е от ходенето.
— Lech la-azalel — върви по дяволите.
Вдигна очи към небето. Изохка. Въздъхна. Започна да се поти. Но знаех, че ще го направи. Знаеше го и той.
— Добре, ако наистина ще правим това, ще се обадя на Коби.
— Кой е Коби?
— Един познат сержант. Бяхме в една група преди години. Има ферма до Зихрон.
— Е? — Не схващах значението на думите му.
— Зихрон — Zichron Yaakov — на английски значи мемориала на Яков. Построен е през 1886 г. от барон Ротшилд. На около двадесет и пет километра южно от Хайфа. Там имат едно малко училище за летци. И правят спортни скокове. Зихрон е на високо — в планина, над морето. Коби е и пилот. Лети при всяка възможност в училището по скокове в Бинямина.
Уондър повтори:
— Бинямина?
— Това е следващият град на юг от Зихрон — обясни Ави. — Първоначално Коби е бил в авиацията. Страшно му е харесвало, но са му казали, че няма необходимия характер за летец-изтребител, и го разкарали.
— Какво значи необходим характер?
— Прекалено агресивен бил — много повече, отколкото се изисквало във Военновъздушните сили. И мрази офицерите. Изградил си навика да ги пердаши до посиране. Затова го прехвърлили в сухопътните и станал командос — аз се запознах с него в Saye’eret Egoz.
Вече харесвах Коби. Всъщност имаше няколко офицери, на които бих желал да го представя, започвайки с някой си Пинки Прескът Третата Фъшкия.
— Обади му се. Можеш ли да му кажеш какво ни трябва, без да говориш конкретно? — Не исках да предупреждавам никой, ако подслушва.
— Да. Единственият въпрос е кога искаш да тръгнеш?
— Довечера. Сега.
— Толкова бързо? Но…
— Ави, нямаме време за губене. И двамата го знаем. Моят председател иска да потеглям — веднага. Освен това рано или късно някой в Йерусалим или Вашингтон ще загрее какво сме намислили. Затова трябва да тръгнем, преди да реагират. Ако успеем, ще намерят начин да ни изкарат добри. Ако се осерем — какво толкова, мамицата му? Ние сме разходен материал, нали?
Ави сви рамене.
— Аз и без това никога не съм искал да ставам tataluf — бригаден генерал.
Засмях се. Двамата с Ави бяхме скроени от еднаква материя — от онази грубата, дето не изглежда така добре със звезди, както с белези. В деня, когато положих офицерска клетва, знаех, че никога няма да стигна до генералско звание. Всъщност това беше и част от сделката, която бях сключил със себе си, когато постъпих в офицерската школа. Станах офицер, за да водя тюлените в бой, а не да стана главнокомандващ на флотата.
— Е?
В отговор той отиде до телефона на малкото бюро от тисово дърво, взе слушалката и набра номер по памет. Единствените думи, които разбрах през следващите четири минути, бяха първите две:
— Коби — здрасти.
Останалото беше неразбираемо. Ави върна слушалката на място. Завъртя стола си и вдигна палци към мен.
— Готово.
01:00. Вкарахме колата в двора, за да можем да я натоварим на спокойствие. Ави се качи горе за няколко минути. Когато слезе, подхвърли:
— Мики каза шалом.
— Надявам се, че си й отговорил същото — обадих се.
— Абсолютно.
Почеса кучетата зад ушите.
— Tovim klavim — добри кучета. Мислят, че е време за сутрешната им разходка — каза той, като ги спираше с коляно да не излязат през вратата. Отново им рече нещо на иврит и я затвори. — Казах им, като се върна. Хайде, хайде, hava na moova.
01:54. По-голямата част от пътя изминахме в мълчание. Нямаше много движение — само няколко камиона и коли по главното шосе край Натания. На пътните знаци се виждаха имена, които за първи път бях научил от монахините в унгарското католическо училище „Свети Ладислаус“: Шемем — 114 км, Мегидо — 65 км, Назарет — 142 км. На юг от Хадера, където оранжевите лъчи на прожектори осветяваха двата комина на огромна електроцентрала до морето, Ави отби по един по-малък, неосветен път. Преминахме бързо край ферми и малки села. В един момент колата се изпълни с остра миризма на пресен тор.
— Ферма за патици — обясни Ави.
След няколко минути слезе от шосето върху един необозначен коларски път. Малката кола отскачаше по коловозите и гърнето триеше в земята, докато се изкачвахме бавно нагоре и нагоре по криволичещите завои. Въздухът захладя.