— Вижте. — Ави посочи с пръст. Един малък елен стоеше на тридесетина метра от нас, хипнотизиран от светлината на фаровете.
— Почти стигнахме — каза той, като наду мотора докрай и еленът отскочи в трънливите храсталаци.
02:05. Пътят се изравни и излязохме на широка, плоска поляна. Фаровете осветиха района пред нас и разбрах, че сме в края на една обикновена небетонирана писта. Видях няколко големи халета с огромни надписи на иврит. В две от тях светеха лампи. До по-малкото хале стоеше един пикап. Ави откара колата и я спря до него, изключи двигателя, излезе, протегна се и се прозя.
Ние с Уондър направихме същото.
— Къде сме?
— На север от едно градче на име Бинямина. Пистата е частна — ползва се предимно за селскостопански самолети, които фермерите наемат да им пръскат реколтата. Но и Коби излита оттук — превозва парашутисти до школата по парашутизъм.
Влязохме в халето и аз веднага се почувствах у дома си. Това беше мястото за сгъване на парашути — в единия край имаше дълги маси, а в далечния — кабинет и склад. Един огромен като мечок мъж към петдесет години с лице, загоряло от слънцето и с цвят на старо орехово дърво, стоеше прав и опаковаше небесносин плосък парашут. Носеше маслиненозелен костюм за скокове с ръкави, навити до лактите на мускулестите му ръце. Кръстът му беше опасан с черен колан за пистолет. От колана висеше тактически кобур, закрепен към дебелото му бедро. Веднага забелязах лесно различимата дръжка на пистолета „Браунинг“, която стърчеше под двойно завързания капак. Мъжът вдигна очи и по лицето му се разля широка усмивка.
— Ави, ahlan.
— Шалом, Коби.
Гледах как двамата се прегръщат като Воини след дълга раздяла. Ави поведе своя другар по кораб96 към нас.
— Коби, това е моят приятел Дик Марчинко — онзи Amerikai, с когото работих в Ливан. Дик, това е Коби Шомрон.
Грамадната лапа на Коби беше твърда като кожата на алигатор. Стисна дланта ми сякаш с ковашко менгеме.
— Приятно ми е да се запознаем, мистър офицер — изръмжа като истински сержант, какъвто си беше, а очите му срещнаха моите, без да мигат. — Ави казва, че си свестен мъж — въпреки че не носиш нашивки.
— Носех навремето.
— Така ли? Добре — надявам се, че не забравяш какво значат те.
— Опитвам се да не забравям.
— Хубаво.
Посочи Ави с грубия си палец.
— Той никога не го забравя. Всъщност още продължава да изглежда като кльощав ефрейтор — мисля, че Мики не го храни достатъчно, — но пак ходи по разни места и върши разни работи дори и с офицерските пагони.
Коби прокара ръка през гъстата си сребриста коса и погледна към Уондър, който стоеше зад дясното ми рамо.
— Ами ти, gingi, ходиш ли натам-насам и вършиш ли разни работи?
Уондър се представи предпазливо. Коби го огледа отгоре надолу.
— Изглежда, може да се оправя сам — каза той, без да се обръща към никого. — Освен това аз харесвам gingi. Имам си двама.
Погледна към Ави и се разсмя.
— Какво е gingi бе, мамицата му? — запита Уондър с раздразнено лице.
— Означава червенокос — обясни Ави. — Едно време в армията казвахме, че след война се раждат много червенокоси деца, защото, нали се сещаш, пишките ни поръждавяват от отсъствието от дома.
— А, в моята фамилия това си е естествено — отвърна Уондър. — Ние сме шотландци, ако не знаеш.
— Харесвам шотландците — обади се Коби. — Правят хубава пиячка — еврейското къркане — J&B.
— Ей, слушай бе, приятел… — започна Уондър. Свил беше юмруци и направи една стъпка към Коби.
Ави погледна Уондър и обясни:
— Будалка те.
Уондър помисли над това три-четири секунди.
— Знаех си — отговори.
Коби посочи към един шкаф зад себе си:
— Парашутите са тук — каза. — Вече са сгънати, но знам, че ще искате да ги надиплите сами. Всички освен Ави, разбира се — допълни след кратко мълчание.
Прасна ме по рамото, с което ме помести петнадесет сантиметра напред. Як беше.
— Ако не знаеш, Ави мрази височините. Не знам какво се провиних, та попаднах на него през първия ден на школата по парашутизъм. На втория ден разбрах, че трябва да направя всичко, за да я изкара и да носи криле на парашутист.
96
Да, знам, че вероятно никога не са служили на един кораб в буквалния смисъл, но спомнете си какво казах по-рано за другарството по кораб — това е въпрос на споделени рискове и отговорности, а не на реално съвместно пребиваване в морето.