Погледна към Ави, чието лице почервеняваше забележимо.
— Затова при всеки скок го изхвърлях от самолета — закиска се Коби. — Отначало използвахме един стар самолет „Дакота“. Той така силно стискаше ръба на люка, че остави отпечатъци по него.
Израелецът наведе глава назад и започна да се смее неконтролируемо.
— При всеки скок го вдигах във въздуха — продължи и показа с жест, — мятах го напред — ръцете му описаха голяма дъга — и той почваше да пищи: „Ах ти, ben zonaaaaa!“ — чак до земята.
Обърса очи с юмрук.
— След това, когато получихме Херкулеса, с рампата отзад, трябваше да го…
— Коби… shtock — достатъчно — прекъсна го Ави. — Разказал съм му всичко това. Знае го, знае го и затова спирай.
— Да, но беше толкова забавно… — Едрият сержант обърса очи и махна с ръка към Ави. — Искам да кажа, че ако ще трябва да скача, по-добре го изхвърли първи, защото ще стигнеш земята сам, а той ще ти маха от самолета с пожелание за приятен път.
— Разбирам.
— Е, мистър офицер — запита той, — какъв е планът?
Обясних как исках да навлезем.
Израелецът поклати глава:
— Ави в никакъв случай не може да направи това. Не е обучен.
— Знаем. Затова той и аз ще слезем заедно, с двоен парашут.
Коби се засмя оглушително.
— Фантастична идея.
Отново ме погледна, но този път с известна доза уважение и завист.
— Ти май наистина си бил сержант.
02:50. Ние с Уондър преопаковахме парашутите си и внимателно прегледахме ремъците. Парашутите бяха стари, но добре запазени. Двойният парашут бе голям „Вектор“, от тези, дето се продават по магазините. Скачал съм с военната му версия и ми харесва как реагира. Разположихме ги до вратата на халето, след това опаковахме и преопаковахме раниците. Залепих цевите с тиксо, за да не влезе в тях пръст при кацането. Заредихме пълнителите и ги сложихме в торбичките от магазина, а след това ги затворихме с тиксо. Уондър ми даде половината от направените от него експлозиви и половината детонатори. Не ви трябва експлозивите да са в един човек — ако стане нещо с него, когато стигнете до целта си, ще можете единствено да насочите пръст и да кажете: „Бум!“
Коби ме заведе да видя самолета — стар „Арава“. Израелците бяха направили първите от тях през шестдесетте години. Това са самолети за излитане и кацане с кратък разбег. Много съм ги виждал в Хондурас и Ел Салвадор през осемдесетте години, когато ги използваха за доставки на контрите или за салвадорските специални сили, защото кацаха на неравни двестаметрови писти, издълбани няколко часа преди това с булдозери в джунглата. Побират седемнадесет парашутисти или дванадесет носилки, ако ги преоборудват за медицински цели. Стават и много хубави бойни машини, цистерни за дозареждане в полет и самолети за борба с подводници. Най-хубавото е, че имат кислород за екипажа и парашутистите — таванът им е около седем хиляди и шестстотин метра.
Разбира се, нашият проблем се състоеше в това, че макар и да имаше кислород, Ави не беше никак сигурен в състоянието на четирите преносими кислородни бутилки в училището по парашутизъм. Държаха ги, за да могат парашутистите и съставът на Saye’eret да се упражняват в скокове от големи височини с ниско отваряне на парашута. Но Коби нямаше представа доколко са пълни и в какво състояние са бутилките.
Понякога, приятели, се налага просто да тръгне човек. Този случай беше такъв. А и тази нощ нямаше да скачаме от седем хиляди и шестстотин метра. Прецених, че трябва да планираме с парашутите в продължение на десет мили. Според картите на Коби и прогнозата за времето, която той чу на къси вълни от кулата на израелските военновъздушни сили в летище „Рамат Давид“, можехме да скочим от пет хиляди метра. Това е малко повече от една миля над обичайната безопасна граница за скокове без кислород.
Безопасна граница? Да — вижте, при височини над три хиляди метра температурата на въздуха пада с по един-два градуса на всеки триста метра. При пет хиляди метра температурата спада под нулата. Отчетете и влиянието на смразяващия вятър — от скоростта на самолета, — както и околната влага, и ще се окажете в така наречените СТУ — смразяващи топките условия.
Ако правехме това по тюленски, щяхме да носим топло бельо, шапки тип „балаклава“, очила с топлоизолация, дебели ръкавици и други съоръжения за предпазване на крайниците. Тази нощ имахме само костюми за скокове, тънки ръкавици от материал „Номекс“, шапки „балаклава“, и пластмасови каски и очила от магазина.