— Какво е решението?
— Ще сляза на двадесет метра и ще остана в трасето на сензорите, мистър офицер. Едното нещо в наша полза е, че армията се тревожи повече за самолети от изток или от юг. Ние както вървим — на север — и както летим като нашите момчета, когато замислят нещо, може и да не получим никакви въпроси.
Той наклони самолета ляво на борд, когато се плъзнахме над бреговата линия.
— Според мен намокрихме краката99 — извика Уондър с нос, залепен за едно от малките двойно остъклени илюминаторчета в задната част.
Разгледах картата.
— В колко часа трябва да скачаме?
— Добър въпрос — ухили се Коби. — Летим… как му казвате, на сляпо. Ако прослушвам радиото, ще давам сигнали. Ако предавам, ще давам сигнали. Затова летим тихо и може би самолетът ще ми каже каквото ми трябва с поведението си, а и ветровете. А ако не е така — inshallah — каквото стане, ще е по божията воля.
— Та както казах, по кое време трябва да скачаме?
— Точно като офицер — трябва да знаеш всичко — засмя се израелецът. — Добре, мистър офицер. Бих казал, че имаме петдесет и пет, най-много шестдесет минути, в зависимост от това какво ще намерим. Виж, Дик, по права линия трябва да изминем само двеста до двеста и тридесет километра. Но по дългия път сигурно са триста и тридесет, триста и четиридесет. Там някъде са. Летим от колко — двадесет или двадесет и една минути. Поддържаме двеста и шестдесет километра в час и ще се движим по-бързо или по-бавно според обстановката. Е, ти си оня със златото по раменете, ти прави аритметиката. Аз съм само сержант — ще си карам самолета.
Позяпах през стъклото няколко минути, измъкнах се от дясната седалка и се проврях назад. Всичко изглеждаше обичайно като за този етап — хората си почиваха, където можеха да легнат. Уондър беше заспал, с глава на една от раниците. Ави се беше изопнал на една от двете брезентови пейки покрай корпуса.
Подбутнах ги с крак.
— Хайде да започваме проверката.
Уондър отвори едно око и каза:
— Всичко разваляш.
Обърна се и стана на крака.
Ави направи същото.
— Добре, капитане — каза той, — какъв е планът?
Добър въпрос. Искам да кажа, че имахме цел. И само толкова. Колко враждебно настроени противници щяхме да срещнем? Кой знае? Как ще бъдат разположени? Нямах представа. Позициите им укрепени ли са? И ако са, от кого — руснаците ли? Сирийците? Наемници?
Всички тези въпроси бяха с отрицателен знак. Но имахме и някои предимства. Искам да кажа, че кой, по дяволите, би ни очаквал да го посетим посред нощ? Не и посред шибаната Сирия. Не и на четиридесет шибани мили от Дамаск.
Е, приятели, позволете да ви разкажа една история, докато Ави, Уондър и аз оглеждаме всяко късче от снаряжението си, за да сме сигурни, че мистър Мърфи не ни го е напъхал от последната проверка насам.
През декември 1990 г., когато моят гаден, космат словашки задник беше затворен в затворническия лагер за лоши момчета и федерален минетарник в Питърсбърг, Вирджиния, старият ми приятел Антъни Винсънт Меркалди, шпионин от Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ, ми дойде на гости. Над кутия диетично пепси и бисквити — най-изтънчения избор от изисканата машина в стаята за посещения — попита дали не бих се заинтересувал от двуседмичен отпуск от доходната си работа по за деветдесет и осем цента на час в кабелния завод на затвора, където правех клеми за Министерството на отбраната. Той обясни, че времето ще бъде използвано за обучение на малка група доброволци — не повече от осем души. След като завършим обучението си, всички ние щяхме да се качим на самолет „C-141 Старлифтър“ и да се отправим към неизвестно място в Близкия изток. Оттам щях да вкарам екипа си в Багдад, където да похулиганстваме така, както тюлените правят може би само веднъж-два пъти в живота си, и то ако имат много, много голям късмет. Тони обясни, че онези от нас, които оцелеят след визитата, трябва сами да се измъкнат оттам.
Е, божествата в Командването по специалните операции в Тампа вече бяха изготвили оперативен план за мисията. Проектът им, разработен с помощта на двадесетина професори, осем нива офицери от средния команден състав, които никога в живота си не са стояли пред цевта на автомат, и сума ти полковници от двойно тъпите, които се нуждаеха истински от генералска звезда, предсказваше, че загубите на групата ще възлизат на около 90 до 100 процента. Приятели, според мен това е страхотна вероятност, ако мисията ви е да застанете пред наказателния взвод. Аз обаче имах други идеи. Хората, които съм загубил по време на операция, се броят на пръстите на едната ми ръка. Причината за тези малки загуби е в това, че не позволявам другите да планират моите задачи. И не позволявам други да определят моите рискове.