Затова вдигнах за тост кутията пепси към Тони, пожелах му много щастие и казах:
— Не, благодаря.
Може да си помислите, че това, което ще вършим тук, има горе-долу същия шанс за успех, както багдадския план от 1990 г. Но грешите.
Тук имахме почти всички елементи, които позволяват изпълнение на успешна неконвенционална операция. Контролирахме времето си. Имахме елемента на изненадата. Набрали бяхме скорост — и най-важното, имахме непоколебимо желание за победа. Не можехме да се провалим. И по-точно, нямаше да се провалим.
03:48. Самолетът отново се наклони ляво на борд и започна да се изкачва. Отидох в кабината.
— Намираме се в мъртвата зона между Сидон и Баря — каза Коби.
Забелязах, че си е сложил очила за нощно виждане.
— Има една ливанска електроцентрала, от която излизат страхотни лъчения. Преди я използвахме, за да крием пътя си на изток. — Започна да се катери стръмно, след което рязко зави наляво, а после надясно.
— Вие по-добре се закрепете отзад — каза той. — Сега ще стане интересно.
Тръгнах към кърмата с думите:
— Отивам.
— О… — извика той, без и за момент да отклони погледа си от предното стъкло. — Петнадесет минути до скока.
— Разбрано.
Върнах се тромаво назад. Двамата с Уондър намъкнахме Ави в ремъците, като проверихме отново и отново тези на гърдите, под краката и на бедрата. Към гърдите му закрепихме резервен парашут, но така нагласих въжето за отваряне, че аз, а не той, да може да го дръпне. Не ми се искаше да го дръпне и да очисти двама ни. Под парашута се намираше кислородната бутилка, която щяхме да използваме в началото на скока. На гърба му две специално разработени карабинки щяха да се закачат за моите ремъци, за да може, като скочим, да съм върху него и да управлявам големия плосък парашут. Ако нещата се объркат, можех да отрежа въжетата на Ави, да отворя резервния му парашут и след това да се тревожа за себе си.
Затегнах ремъците около бедрата, кръста и гърдите му. Струваше ми се, че пасват добре. Закачих се към него, за да проверя дали не са хлабави ремъците ми.
Показах му как искам да държи тялото си, когато скочим от самолета.
— И на теб ли ти е хубаво така? — попитах, като се долепих до него и го прегърнах. — Всъщност, ако имаше цици на гърба, щях да се оженя за теб още тук.
Каза ми да изпълня един анатомично невъзможен трик първо на иврит, след това на арабски, на руски и накрая на английски.
Засмях се:
— Не знаех, че толкова те вълнувам.
Откачихме се един от друг, за да му помогнем да закачи раницата и оръжието си.
— Не забравяй — напомних. — Ще ти кажа кога да я захвърлиш. Не ти трябва да падаш върху нея.
Ави кимна.
— Телефонът в теб ли е?
Потупа се по джоба на лявото бедро и отговори с вдигнат палец.
— Детонаторите за телефона?
Провери и ги намери в десния джоб на гърдите си. Взе един и ми го подаде.
— Не мога да ползвам и двата. Вземи единия ти.
— Добра идея.
Прибрах го на сигурно място. Погледнах Ави отблизо. Лицето му беше бяло. Беше се задъхал малко.
— Да не повърнеш? — попитах.
— Не… добре съм.
Адски ясно ми беше, че не е добре и нямаше да е добре, докато не постави обувките си четиридесети номер на твърда земя. Но щеше да се наложи да търпи.
Проверих Уондър от горе до долу. Парашутът му беше наред. Резервният беше плътно притегнат до гърдите му. На дясната си китка носеше висотомер с голям циферблат. Автоматът и пълнителите му бяха прибрани, вързани с ремъци, залепени с тиксо и двойно подсигурени пак с тиксо.
— Пластичните експлозиви?
Той потупа по затворените с цип джобове на гърдите.
— В пълна безопасност. А ти?
Направих същото. Наврях се в големия двоен плосък парашут и в резервния. Уондър провери ремъците и опипа увисналата под задника ми раница.
03:58. Коби ме извика при себе си. Беше си сложил една от кислородните маски в кабината.