— На пет хиляди метра сме и се изкачваме — каза. Посочи екранчето на „Магелана“. — Шест минути до скока. Свържете се към кислородните линии и отворете люка.
Отговорих с вдигане на палци и отидох назад.
Коби беше добър пилот за специални операции — това значи, че стоеше под нивото на радиовълните и се изкачи само за скока от пет хиляди метра — единствено когато трябваше.
Но сега се изкачвахме и беше време да се включваме в кислородната система. Проверих дали маските на всички прилягат плътно и вкарахме шланговете в цицките на бутилките. Тук имаше един плюс в наша полза. Самолетът беше на училище по парашутизъм, а не военна машина. Което означаваше, че собствениците вероятно полагат добри грижи за вътрешната кислородна система, тъй като не искат да бъдат съдени от тълпа свои ученици.
Поех дълбоко дъх. Това, което вдишвах, ми миришеше на най-обикновен кислород.
Видях размаханата ръка в ръкавица на Коби. Три пръста — самолетът беше влязъл в къса дъга, за да сменим посоката на юг, и се изкачваше леко, леко. Двамата с Уондър отидохме към кърмата и развихме люка от дясната страна, после го прибрахме и завързахме вътре. Хванах се и надникнах навън, като ударът на смразяващия вятър ми доставяше страхотно удоволствие. Все още беше тъмно, макар от изток, където се намираше Ирак, на повече от триста мили да просветляваше съвсем неясно.
Време е да тръгваме. Дръпнах Ави, обърнах го с гръб към себе си и го закачих към ремъците си. Погледнах назад към кабината.
Мамицата му, Коби беше оставил шибания самолет на автопилот, защото идваше към нас. Сложил си беше парашут, закачил бойна раница на задника си и преметнал един калашник през рамо. Каската седеше стегнато на главата му, очилата скриваха очите и кислородната маска бе свързана към бутилката, увиснала на нивото на корема му.
Погледнах го въпросително. Той ми отговори със среден пръст, дръпна маската, за да ми каже, че няма начин да скачам с Ави, без той да дойде за шоуто.
— От години чакам да видя това нещо, мистър офицер — каза. — Самолетът е на автопилот — лесно ще стигне до морето, ако преди това някой не го свали.
Дръпнах маската си.
— Ще ти купя друг самолет, като се върнем — надвиках вятъра.
— За мен ще бъде удоволствие.
— Hein-hein — много ви благодаря, мистър офицер. — Коби наклони глава към мен и се засмя. — Ави ми каза, че наскоро си посъбрал пари. Но този скок е за удоволствие — удоволствието да видя как Ави се гърчи. Освен това един човек в повече няма да ти е излишен.
Има моменти, приятели, когато дори самият аз съм достатъчно умен, че да не споря, и сега беше така. Вдигнах палец в отговор, хванах се за релсата на люка и се хвърлих заедно с Ави в тъмнината.
Студеният вятър ни удари веднага и изви телата ни нагоре с корема — а това е неправилно за скок от голяма височина. Опитах се да се преметна — да извия гръб назад, за да се превъртим, но Ави никак не помагаше. Започнах да го удрям по раменете, за да му кажа по своя изтънчен тюленски начин да ме остави аз да върша шибаната работа, а той да се излегне и да се наслаждава на ездата. Струваше ми се обаче, че не схваща какво му казвам.
Праснах го по шлема достатъчно силно, за да го накарам да трепне — усетих го дори в ударите на въздуха. Затихнал беше достатъчно, че да мога да се превъртя, наглася и дръпна.
Дочух как парашутът се освободи, усетих първото дръпване и изведнъж почувствах ритник в топките от най-голямото муле на света. То е достатъчно голямо и когато съм сам — тежа над 100 килограма и ударът от отварящия се парашут е значителен. А сега с раницата, оръжията, мунициите и разни други неща, включително и Ави с неговите такъми, може би теглото ни стигаше към двеста и петдесет килограма. Опитайте да концентрирате тази тежест върху тестисите си през някоя тъмна нощ и кажете дали няма да ви се иска известно време да пеете сопрано.
За онова, което току-що изпитах, има технически термин на тюлените. Той е ШИБАНА БОЛКА.
Но нямаше време точно сега да мисля за нея — повече се тревожех за състоянието на деветте клетки на парашута. Изведнъж пропаднахме към десетина метра и погледнах нагоре, за да видя как целият преден край на купола се свива.
Това си беше по вина на шибаната промяна на вятъра. Защо възникват тези промени — никой не знае, пък и на кой му пука. Важно беше само, че това е станало и клетките започваха да се свиват.
Нормалната скорост на спускане е около пет метра в секунда. По висотомера на китката и помпането на сърцето си прецених, че падаме с около десет метра в секунда — я да направим малко аритметика — да, към двадесет и четири мили в час. Позволете само да отбележа, че удар в земята със скорост двадесет и четири мили в час не се препоръчва при никакви обстоятелства.