Отметнах тялото си и това на Ави наляво. Нищо. Набрах общата ни тежест малко нагоре по левите въжета и се отпуснах рязко. Скоростта ни отново не се промени. Опитах от дясната страна — играех си с въжетата, извивах тяло, местех се натам-насам и през цялото време крещях такива епитети, които смятах, че ще насърчат големия парашут да се напълни както трябва, например: „Шибан минетчийски лайноядски боклук — напълни се, че мамицата ти.“
Макар и рядко, неодушевените предмети всъщност се поддават на указания, ако им се поднесат с положителен тон. И аз видях как краят се изправи, и последната клетка се изпълни с въздух и скоростта ни намаля до онова, което наричам търпимо.
Праснах Ави по гърба и през маската изревах в ухото му, че всичко е наред. Той не отговори, а само сви рамене още повече отпреди. Предполагам, че беше затворил очи и не смяташе да ги отвори, докато не се приземим.
Проверих „Магелана“, залепен с тиксо на дясната ми ръка. Движехме се по курса независимо от лекия насрещен вятър. Височинна проверка. Намирахме се на три хиляди и четиристотин метра, скочили бяхме от пет хиляди и ни предстоеше да летим осем мили.
Казах „ни“ — време е да проверя дали всички са живи. Направих бързо завъртане на триста и осемдесет градуса, за да видя дали Коби и Уондър не са ритнали петалата. Ако бяхме на тренировъчна мисия, щях да ги разпозная, защото на учение обикновено носим стробоскопни лампи на каските или ги връзваме с тиксо за глезените си, за да се виждаме в тъмното. Сега виждах единствено сенки. Но ми се стори, че дочух ясния, хриплив звук на парашут. Те издават един гърлен, неясен звук и чуете ли го веднъж, никога няма да го забравите.
Отново проверих компаса. Трябваше да се движа право напред. Определената от мен зона за кацане представляваше тясна ивица — към пет мили — на изток от демилитаризираната зона в полите на планината Хермон и точно на запад от стар лагер за палестински бежанци, който по-скоро беше един малък град, наречен Идайдет Артуз. Навремето, т.е. в дните на „горещата“ война между палестинците и израелците, временната команда „Фатах“ — просирийска палестинска терористична група, командвана от полковник Саид Муса Мутраха (Абу Муса) — поддържаше своя база там. Аз познавах това място — то беше едно от онези, които двамата с Ави бяхме разузнали през осемдесетте години — и не ми беше много приятно. Идайдет Артуз се намираше на петнадесетина мили от предградията на Дамаск. А Абу Муса от дълго време беше платен агент на КГБ.
04:02. Две хиляди и четиристотин метра. Земята не се различаваше, но знаех, че е там — от време на време се виждаха светлинки в селцата, осеяли хълмовете вдясно от нас и западно от нашия маршрут на спускане. В един момент точно под нас започна да мига ярка бяла светлина. Бях запомнил от картата, че това е заводски комин южно от Сал Ас Сахара.
04:05. Хиляда петстотин и осемдесет метра според висотомера на едната китка и четири и половина мили от мястото за кацане според „Магелана“ на другата. Потупах Ави по гърба, за да знае, че всичко е наред. Точно в този момент долових промяна в звука на въздуха през купола на парашута. Дръпнах въжетата, но без резултат. Дръпнах отново. Нищо. Изведнъж се понесохме на изток — право към Дамаск. Бяхме попаднали в някакъв вихър.
Нямаше да стане така. Наведох се напред и извиках на Ави:
— Дръж се за мен.
Приложих цялата си сила и тежестта на двама ни върху дясното въже за управление, за да накарам парашута да реагира. Погледнах нагоре. Дясната му част започваше да се отпуска. Това не беше добре. Не и с толкова тежест в такава бурна ситуация.
Отпуснах дясното въже за управление и с цяла тежест дръпнах другите въжета от двете страни. След това с лакти, рамене, гръб и крака опитах да обера всички луфтове и започнах да дърпам, пускам, дърпам, пускам в опит да „стръскам“ парашута, за да се напълни с въздух. Не ми пукаше колко студен е въздухът около мен. Трябва да ви кажа, че в този момент се потях, приятели.
Накрая усетих как куполът се изпълва и движението ни на изток спря. Върнах се обратно по маршрута, като се надявах, че Коби и Уондър не са се отклонили по същия начин, както аз.
04:09. Седемстотин и шестдесет метра. Спускането ни беше забавено от насрещен вятър, който ни държеше по-високо от очакваното. Това не ме притесняваше. Исках да се съберем над целта, след това да направим няколко бавни нарочни кръга и да изберем мястото за кацане.