Така обичах навремето, когато моите момчета правеха двадесет, тридесет, дори по четиридесет скока от голяма височина с ранно отваряне на парашута над пустинята Аризона. Всеки се подрежда в строя и кацаме в спретната, малка група с голяма тактическа цялост. Разбира се, в Аризона разполагахме с много мили открита пустиня, която принадлежеше на различни правителствени служби и приятно заградена с вериги. Тук земята беше открита, обитавана от хора, за които не бе проблем да ви прережат гърлото при най-малка възможност, и нямах представа какво, мамицата му, бихме намерили, като кацнем.
04:10:40. Вече виждах земята — на две-три мили вляво от мен имаше светлини от сирийското летище в Мезех. Под нас едно шосе се виеше напред-назад. Завих надясно. Точката за кацане представляваше хълмиста покрита с храсти територия, скрита от шосето, и се намираше близо до изоставения лагер, който двамата с Ави бяхме разузнавали някога.
Лесна работа. Няма големи дървета. Няма високи сгради. Мразя кацането сред дървета. Шибаните клони ви удрят до посиране, когато кацате. Често пъти не е възможно да кацнете напред и се налага да се изсипете като торба с лайна, както се и чувствате при контакта на уморените ви, болни, свръхобтегнати и измъчени кости със земята.
Аз тъкмо се поздравявах с този подход като по учебник, когато Ави започна да ме млати с лакти в корема така, сякаш тича, и то за да си спасява живота. Погледнах надолу и видях, че всъщност наистина тича — местеше крака толкова бързо, че би се движил с една миля в минута. След това погледнах напред и разбрах защо: на двеста, може би триста метра пред нас и може би сто под нас, се виждаше редица кабели за високо напрежение, които пресичаха траекторията ни. На около двеста метра отляво виждах и един от далекопроводните стълбове. На стотина метра вдясно се виждаше и другият. Под нас кабелите висяха небрежно в смъртоносна плетеница.
Приятели, в такава ситуация времето за реагиране е равно на нула. Ако мислите, ще умрете. Аз не мислих. Грабнах въжето за управление отляво на борд и увиснах на него с всеки грам от теглото на Ави и моето. Влязохме в рязък завой, парашутът се отклони вдясно, започнахме да набираме скорост и се спуснахме със скорост, два пъти по-висока от тази, с която трябваше да кацнем. За какво говоря? Говоря за изсмукващи тестисите десет метра за около секунда и половина. Но така преминахме под най-долния от кабелите.
Падането в тирбушон не улесни приземяването ни. Отрязах раниците секунди преди да паднем, за да загубим петдесетина килограма тегло. Това помогна, но не много: продължихме в неконтролирана спирала, защото нямаше как да използваме естествените спирачни възможности на парашута, нито да кацнем плавно. Затова последните петнадесетина метра от спускането ни може да бъдат описани като истински ужас, акцентиран с възможностите за травма.
Свихме се, повлякохме се и се строполихме в шибана купчина — Ави отдолу, аз — върху него, и парашутът покри всичко. Бръкнах между него и мен, за да освободя ремъците.
Той изохка шумно и млъкна.
— Ави… какво има?
Той не отговори. Отметнах парашута, претърколих го по гръб и го проверих. Имаше пулс на врата, значи беше жив. Разкопчах каската му, свалих очилата и прокарах ръце по тялото му, за да опипам има ли счупени кости. Нямаше. Лицето му беше бяло — не, безцветно. Но дишаше и не виждах кръв. Вероятно съм го зашеметил, като се изсипах върху него.
Вдигнах раницата, отворих капачката на тубата за вода, изсипах малко на ръцете си и разтрих лицето на Ави. Най-после отвори очи.
— Какво става, по дяволите…
— Ти тъкмо преживя първия си висок скок с ранно отваряне, момче — казах. — Добре дошъл в нашия клуб.
— Ако това е живот…
Израелецът се опита да се изправи, но му беше трудно.
Натиснах го обратно на земята:
— Лежи. Поеми си дъх. Изчакай няколко секунди.
Той легна, затвори очи и сложи ръка на челото си.
Аз откачих оплетените ремъци и тъкмо бях започнал да зареждам оръжията и да проверявам снаряжението, когато дочух шум. Насочих автомата. Уондър и Коби се приближиха по ниско възвишение през храсталаците, понесли парашутите и оборудването си.
Големият израелец погледна неподвижното тяло на Ави.
— Както винаги — каза. — Но е жив, нали?
Кимнах.
— Повърна ли?
— Още не.