Отговорът ми накара Коби да се усмихне криво.
— Значи определено става по-добър парашутист. Е, поздравления, мистър офицер.
Започнали бяхме добре — нямаше счупено оборудване, нищо не беше се загубило по време на дългото и друскащо слизане. Ави дори включи клетъчния телефон.
— Тук няма да можеш да приемаш, а?
Той се заслуша внимателно.
— Не, не тук. Още не — отговори. — Но има кули на израелската армия точно до северния край на зоната за сигурност в Ливан — това е не повече от тридесет и пет мили оттук. Ако сме на пет, десет, може би петнадесет мили по-близо…
Това, приятели, би трябвало да е достатъчно, за да разберете какви са разстоянията в тази част на света. Ние седяхме в шибаните предградия на Дамаск и тук имаше израелски телефонни кули, които почти можехме да използваме.
Заровихме парашутите, след това снехме костюмите за скокове, за да изглеждаме малко повече като цивилни — въпреки че не са много цивилните, които се разхождат с бойни презрамки, пистолети по коланите, раници и автомати. Но какво пък, мамицата му — човек прави това, което трябва.
04:38. Уондър поведе. Всъщност бяхме кацнали на около хиляда и двеста метра от далекопровода — с около четири километра по-близо от планираната цел. Вероятно се намирахме на триста метра западно от шосето, в камениста, осеяна с дюни територия, с ниски храсталаци и тръни. Ако тръгнехме успоредно на шосето, щяхме да стигнем до точката на моя „Магелан“ след четири километра — или около двадесет и пет минути пеша. Но ставаше късно — или рано, зависи от гледната точка, а аз исках да наваксам малко време. Тук се зазоряваше малко след шест и независимо от силните облаци от запад исках да вляза в целта, преди да станем лесно видими.
Затова тичахме. Позволете да ви кажа за тичането в пясъка. Не е забавно. Освен това натоварва прасците, бедрата — и всеки мускул, става и сухожилие между тях. След шест минути разбрах, че аз и Стиви може и да се справим, но Ави и Коби щяха да бъдат МПП — мъртви преди пристигането. Смених темпото. Тичане двеста метра, ходене триста. Изминахме четирите километра за двадесет и една минути. Това не е зле за хора, понесли тридесетина килограма товар на гърба си.
Казвал ли съм ви колко съм благодарен на хората, направили „Магеланите“? Е, благодарен съм. Излязохме на една малка уади, внимателно заобиколихме някакви порутени къщи от кал, които вероятно служеха на незаконно настанилите се хора след палестинците, изкачихме се по ниско възвишение и се изправихме пред съоръжението, което нашият спътник FORTE беше открил. Тоя шибан спътник има точност до няколко метра.
Пред себе си виждах нещо с четири стени и неправилна или трапецовидна форма, което изглеждаше като част от по-голяма, промишлена инсталация. Напомняше ми за Херцлия, преди да стане Сан Тропе. Един добре маркиран страничен път водеше от шосето към комплекса. И за разлика от другите пътища в тази територия пътят до нашата цел беше с добра настилка, за да издържа на тежки камиони.
Самият обект изглеждаше не като това, което представляваше. Имаше само един портал, пред който стоеше дървена барака без лампи. От двете страни на входа се виждаха големи знаци. Единият на английски, а другият — на арабски език. Изписани бяха еднакво и предположих, че сигурно казват едно и също нещо. А то беше: КОМПАНИЯ САИД ЗА МЕДАЦИНСКО ОБОРУДВАНЕ. Както виждате, правописът не е от силните дисциплини в сирийските училища. Надявах се, че са се справили по-добре на арабски. От вътрешната страна на оградата стоеше голяма, невпечатляваща двуетажна сграда с плосък покрив. Арабската версия на надписа „Компания Саид за медацинско оборудване“ беше изрисувана на огромно табло на покрива заедно с голяма бутилка с течност. Таблото и бутилката бяха малко накривени, сякаш една от опорите им е поддала.
Разбира се, още се намирахме на двеста метра от външната ограда. И триста от вътрешната. Залегнахме и започнахме да разузнаваме възможностите. Не бяха много.
Коби се обади първи:
— Виж, мистър офицер, виж как е оплетена оградата.
Погледнах.
— Е?
— Кога за първи път си видял така да се опъва тел?
Огледах оградата по-внимателно. О, да, виждал съм такива оплетки. За първи път в Гватемала.
Да, виждам, че сте размахали ръка. Гватемала, казвате, а ние сме в Близкия изток. Да, така е. Но в началото на осемдесетте години Съединените щати спряха помощта за гватемалците поради огромния брой явни нарушения на човешките права в една много мръсна война срещу тълпа партизани, подкрепяни от комунистите. Така че като се лишиха от американска помощ, познайте кого наеха гватемалците, за да им построи охранителната инфраструктура. Познахте, наеха израелците.