В момента гледах в същата ограда, каквато заобикаля повечето израелски военни бази, както и онези, проектирани от Израел и построени от контрагенти на Мосад в страни като Сингапур, Аржентина, Китай, Сенегал, Тайван, Южна Корея, Йордания и Чешката република. Изненадан ли бях да видя тази система на не повече от тридесет и пет мили от центъра на Дамаск? Да, но не и шокиран. В края на краищата Ахуд Голан бе част от това уравнение, а предател или не, той си беше от Мосад.
Огледах обекта. Всички прожектори бяха насочени навън: всеки приближил се би бил осветен, докато отбраняващите се остават в тъмно. Това означаваше, че на върха на всяка от оградите трябваше да има по два остри като бръснач телове. И три редици електронни сензори (те ще са по оградата и разхвърляни по земята в протежение на шестдесет до осемдесет метра отвън). И стражеви кули на всеки от ъглите, за да се препокриват огневите полета на постовете.
Изрецитирах на Ави и Коби онова, което виждах и знаех.
— Пропуснах ли нещо?
— Не мисля — отговори Ави.
Позволете да ви кажа сега, че израелците правят добри охранителни огради. Но както вече може би знаете, няма охранително съоръжение, което да не мога да премина.
Нека да доизясня думите си. Няма охранително съоръжение, което не мога да премина, ако разполагам с достатъчно време. Но в момента минаваше 05:00, а това означаваше, че вече нямаше време.
Затова за изтънченост не можеше да става дума, приятели. Щяхме да се хвърлим напред. И преди да заговорите скептично, нека ви разясня една от най-ефективните техники за проникване, която съм усъвършенствал като командир на „Червената клетка“. Ето как ставаше: конфискувам шибана кола, след това просто и шибано минавам през шибания портал на шибаната инсталация и единственото шибано нещо, което правя, е да помахам с ръка на шибаните пазачи за сбогом. Схващате ли ироничното използване на тази неприлична дума? Добре. Също така знаете, че Ави говори почти всички… (тук не е необходимо да използваме онази дума отново, а?) диалекти на арабския език в тези територии. Ако се наложеше нещо по-засукано, отколкото помахване с ръка, щяхме да си затваряме устата и да оставим той да говори. А ако и това не успееше, имахме автомати.
Има и друго нещо, което трябва да знаете за този обект. Бяха го оставили с много малко хора. И то нарочно. Искам да кажа, че ако навсякъде патрулират въоръжени часови и на всеки шест метра има картечница, то знаците, които казват на света, че правите „медацинско оборудване“, няма да заблудят никого, особено израелците и американците, които имат спътници. О, тези две огради бяха в повече, като за обикновено промишлено предприятие, но не чак толкова много, че да бият на очи мноооого надалеч. И като огледахме стражевите кули, не видяхме хора в тях.
Сега ни трябваше само кола.
Малък проблем. През шестте или повече минути, когато разглеждахме сградата, не беше минала нито една кола.
Обясних проблема. Коби се намръщи.
— Чакайте ме — каза.
Посочи с ръка към един остър завой на шосето за промишлената зона. Небето над него започваше да се оцветява в онова уникално обгоряло розово, което се вижда единствено в тези части на света малко преди зазоряване.
— Чакайте близо до този завой, мистър офицер. — Свали всичкото си снаряжение, с изключение на автомата и протегна ръка. — Ще ми трябва нож.
Уондър извади голям сгъваем „Спайдерко“ от колана си.
— Пробвай това.
— Повярвай, gingi, ще го пробвам — отвърна Коби.
Обърна се, тръгна, след това се извърна обратно достатъчно дълго, за да имитира доста удачно Шварценегер:
— Не се тревожи — ще се върна100.
05:22. Чакахме достатъчно далеч от пътя, за да не ни забележат от минаващи коли. От Коби нямаше и следа.
05:26. Чакахме. Ави изпука кокалчетата на пръстите си. Всеки един. Бавно. Два пъти. По лицето на Уондър разбирах, че сме навлезли напълно в момента, в който ситуацията се осира без надежда за почистване. Коби още го нямаше.
05:28. Приближаващ автомобил. Без светлини. Оръжията в готовност, за всеки случай. Колата спря точно там, където беше посочил Коби. Изскочи от нея и махна да идваме.
Не си правих труда да питам как или откъде я е изтаковал. Нямаше време. Освен това колата не беше кой знае какво. И това е слабо казано. Според мен някога е била зелен „Датсун“ — не беше възможно да се каже с точност без изследвания с радиоактивен въглерод, — но навярно може да бъде проследена до началото на седемдесетте години. Е, аз си мислех, че някога е бил зелен. Сега притежаваше един оранжев калник. Вратите също не си съвпадаха, нито пасваха. Нямаше огледала и задно стъкло. Това беше най-красивата кола, която някога съм виждал.