06:24. Ави се прокрадна долу и прекъсна работата на Уондър. Посочи показалец към тавана и бързо боцна въздуха няколко пъти.
— Чух нещо — каза. — На покрива.
Изкачихме се бързо. Приземният етаж беше чист. Аз отново поведох нагоре по стълбището бавно и предпазливо, докато стигнах до първия етаж. Завих зад ъгъла. Забелязах движение — и го чух.
Косата на врата ми се изправи. Забавих дишането си. Цялото ми тяло се превърна в сензорно устройство — всяка пора беше антена, търсеща източника на намека за звук, който бях доловил.
Продължих нагоре — вземах стълбите една по една. Площадка отпред. Сигнал всички да спрат. Подадох автомата си на Коби, който го предаде на Ави. След това се сниших колкото можах и започнах да пълзя напред, като си помагах с парапета. Сложната метална конструкция щеше да прикрива силуета ми, докато видя ясно какво става.
Нежни читателю, помниш ли какво стана в Париж? Онова неприятно преживяване с едно гадно метално перило? Би сметнал, че съм си взел поука, нали?
Да, така е. Но спомни си осмата Заповед на Свирепия Воин: „Не си въобразявай.“ Време беше да го начукат на Дики. Както се изтеглях нагоре, двуметровата секция на парапета, по който се дърпах, се откачи от стената и падна. Долу. Върху красивата ми, идеална, словашка мутра.
Мамицата ми. Отхвърлих го настрани. Коби и Ави отскочиха точно навреме — парапетът би се фраснал право в тях, — премина край Уондър и се заби с трясък някъде около първата площадка.
Е, загубиш ли предимството на изненадата, не ти остава нищо, освен да НАПАДНЕШ. Бог да благослови Коби — истински Воин беше. Знаеше какво, мамицата му, да прави. Не спря дори и за милисекунда, а прелетя край мен, с автомат, готов за прикриваща стрелба.
В горния край на стълбите се хвърли на земята и насочи автомата към невиждана от мен цел. Изправих се на крака, грабнах своя автомат от Ави, втурнах се нагоре по стълбите след Коби и залегнах до него.
Неговият M-16 беше насочен и пръстът му лежеше на спусъка. Аз погледнах през моя мерник и видях онова, което виждаше и той.
Вернер Лантос и Ахуд Голан стояха пред нас очевидно изненадани. Лантос държеше вечния си мобифон. До краката му бе оставен малък алуминиев куфар. Ахуд държеше подобен куфар в едната си ръка. В другата имаше полуавтоматичен пистолет, отпуснат надолу, с цев насочена горе-долу към нас. Зад тях двама дебелаци с преметнати на гърдите си автомати „Узи“ (със сигурност, не им бяха много полезни там), местеха нещо малко и преносимо, навярно генератор, хванато с болтове към дървена рамка. Вкарали го бяха наполовина през отворената врата, която водеше към плоския покрив на завода, когато ги прекъснахме. Предполагам, че звукът, който чухме, беше дошъл от влачената по пода рамка.
Ави Бен Гал се изкачи до нас. Спря зад мен и Коби.
— Bokker-tov — добро утро, Ахуд — каза Ави. — Manneh-sh’ma — как е?
Ави мина покрай нас. Лош ход. Не трябва да излизаше пред прикриващия те огън.
Но сега, след като го беше сторил, виждах беретата в ръката му. А и той имаше достатъчно разсъдък да отстъпи встрани, за да се отмести надясно и да остави за мен и Коби чисто огнево поле.
Цевта на пистолета на Ахуд се вдигна с още няколко сантиметра. Ави не каза нищо — само простреля мъжа от Мосад в капачката на лявото коляно. След това заби друг куршум в дясната му капачка. Накрая вкара трети куршум десет сантиметра под златната тока „Гучи“ на панталона му.
Ахуд се срина. Слабо казано. Кучият син падна с рев. Двойката носачи на „Узи“ реагираха — оказа се, че сгрешиха. Извъртяха се, посегнаха към оръжията си и се опитаха да ги изправят. Дори нямаше да си правят труда да се прицелват — осъзнаваха, че тази ситуация ще изисква обсипване с огън и молитви.
Както вероятно знаете, автоматите M-16 имат рязък звук — пращене като от бич, за разлика от тъпото удряне на „Калашников“. Това се дължи на факта, че M-16 е калибър 22 на стероиди, докато АК стреля с дебели, много по-конвенционални — дори старомодни — куршуми102, с които влиза в категорията на калибър 30.
Коби стреля два пъти — прас, прас. Знам това, защото и двете му нагорещени до червено гилзи си проправиха път под ризата ми. Аз стрелях веднъж — забележителен изстрел, като се има предвид, че се гърчех като луд, за да местя шибаните гилзи, та да не ме изгорят още повече. Но успях да уцеля задника право в гърдите и да го изхвърля назад. От десет метра АК рита като муле.