Коби продължаваше да гледа напред в търсене на още цели. Бузата му продължаваше да се притиска към приклада. Но пръстът му се беше отделил от спусъка.
— Моят падна първи, мистър офицер.
Наистина го харесвах — ако забравим къде беше вкарал гилзите си.
— Да ти го, начукам, мистър сержант. Скоростта на куршума ти в цевта е два пъти по-висока от моята. Освен това ти трябваха два патрона. Ние във Военноморските сили се учим да не хабим муниции.
Междувременно Ахуд вече не приличаше на главорез. Свил се беше на топка и скимтеше като страхлив минетчия, какъвто си и беше. Страхлив? Да — хората, които си правят кефа, като измъчват други хора, са по принцип страхливци. Хората, които залагат бомби, за да убиват невинни хора, са страхливци. А хората, които продават страните си, са минетчии. Ахуд беше и двете.
А Вернер? Той си беше просто минетчия — минетчия, който скачаше наоколо като шибана маймуна, размахваше клетъчния си телефон и крещеше „Не стреляй“ на пет-шест езика.
— Хайде…
Изправил се бях на крака и се втурнах напред. Ритнах пистолета, откъдето го беше изпуснал Ахуд, за да е извън обсега на всички. След това шамаросах Вернер — свлече се, без да протестира много-много, — смачках с крак мобифона му за всеки случай, ако има автоматичен локатор, и го пребърках напълно, от горе до долу.
Уондър се зае с двата трупа, докато Ави и Коби обработваха Ахуд. Доста добре завързаха минетчията като умряло прасе с готината си еврейска лента. Когато приключиха с него, изглеждаше като някаква шибана кървяща мумия.
Междувременно аз стиснах Вернер за яката на костюма му от четири хиляди долара и го повлякох до генератора. Само дето като го огледах, се оказа, че не е генератор. Това беше малък уплътнен контейнер с усилен капак, хванат с редица крилчати гайки.
Побутнах устройството с крак и погледнах към Вернер:
— Какво е това?
Той сви рамене, сякаш да каже, че не знае.
Плеснах го с опакото на ръката си. Падна и се удари силно.
— Хайде, Вернер…
Изправи се на колене и длани, а след това с мъка се вдигна на крака. Артерията на врата му пулсираше по-силно, отколкото в Париж.
Хванах го за реверите с лявата си ръка, стиснах здраво, отлепих краката му от пода и го шамаросах пет-шест пъти през лицето с дясната.
— Вернер…
Пуснах го. Той обърса кръвта от носа си.
— Това е съоръжение за химически остатъци.
Какво? Не бях чувал за съоръжение за химически остатъци. Затова поисках Вернер да ми обясни какво е това на разбираем за мен език. Не му казах „моля те“.
Но той ми каза. С двусрични или по-кратки думи, точно както бях поискал. Спря да говори. Изгледах го и той се присви, сякаш щях да го шамаросам отново. О, искаше ми се, но защо да си пилея силите.
Освен това в момента ме занимаваха други неща. Виж, скъпи читателю, току-що нещата ми бяха станали много, много ясни.
Всичко тук, приятели, представляваше примамка.
Вижте, когато някои хора излязат на лов за елени, използват химически препарати за привличане на жертвите си. Пръскат се с аромат на женска и се надяват, че някой много голям, напращял елен (извинете за израза) ще го надуши, ще се възбуди и ще долети през гората, без да внимава, за да търси катеричката на сърничката.
Е, същият принцип важи и тук. Всички знаем, че оборудването с двойно предназначение, което сирийците си бяха купили, е все още в сандъците в мазето, което означава, че няма какво да привлече вниманието на спътника FORTE. Затова Вернер е сложил примамка — тази химическа вулвичка, — която спътникът е надушил при прелитането. Данните от спътника ще преминат през Ленгли до израелците, които ще дойдат и сравнят сградата със земята. Нищо чудно, че ЦРУ толкова бързо се бяха съгласили за спътника.
И сега той си обираше крушите — офейкваше с доказателствата така, както аз офейках, когато завеждах Заспальцов, Дремльов и Блейкин на химическо чистене в Москва. Защо да си прави труда ли? Няма смисъл да се оставя нещо, което може да бъде намерено в развалините.
Но това не бе всичко. Отворих алуминиевите куфари. В тях имаше задействани от батерии лазерни насочващи устройства. Същите, каквито бяха използвани от бойците със специални методи по време на войната в Персийския залив. Един взвод от SAS103 или „Делта“ се промъкваше в Ирак, поставяше две от тези хитрини близо до стратегическа цел и ги включваха, а след това се изнасяха бързо от Додж сити104. Няколко часа по-късно мястото биваше сравнено със земята след въздушна атака с оръжия с лазерно насочване. Стреляй и забрави — така му казваха пилотите.