— Дадено — отговори Уондър и се обърна.
Отново го спрях с вдигнат във въздуха крак:
— И ги минирай.
Не исках никой да деактивира ръкоделието му.
Спря с ръце на хълбока:
— Друго нещо, капитан Хуй — може би малко бита сметана с червена черешка отгоре? Или най-после да се захващам с шибаната работа?
Поздравих le prodige rouge със средния си пръст, за да му напомня, че за мен той си остава номер едно.
— Върви на майната си.
Погледнах надолу към завързания Ахуд със запушената уста, който продължаваше да се гърчи от болка на палубата.
— Ави, какво искаш да правим с него? Трудно ще ни бъде да го върнем обратно, като вдига толкова много шум.
Ави, който правеше снимки с фотоапарата си с автоматичен вариообектив, отдели око от визьора. Лицето му беше непроницаемо.
— О, мисля, че Ахуд трябва да е дежурен тук — каза. — Някой трябва да се убеди с очите си, че разрушителните устройства ще функционират правилно.
Тръгнахме в 07:45. Преди това отворихме две дузини сандъци в мазето и фотографирахме съдържанието им. Направихме необходимото Вернер и Ахуд да фигурират на повечето от снимките. Оставихме всичко освен шепата документи, които Ави взе от джобовете на Ахуд Голан, дебелия куп товарителници от сандъците с материали с двойно предназначение, оръжията, двойката лазерни целеуказатели с куфарите и още няколко други играчки. Петимата се събрахме удобно в мерцедеса на Вернер. Приятно беше да видим и че той имаше необходимите документи, с които човек преминава през пътните блокади. Ави ги разгледа внимателно, обяви ги за автентични — и валидни.
В жабката на мерцедеса намерихме дори валидна пътна карта. Избрахме пътя на най-малкото съпротивление — поехме по шосето за Катана, а оттам — направо по планинския път до Буркуш, Рахле и оттам за ливанската граница през един от планинските проходи на север от онова, което сирийците наричат Джабелех Шейх, а израелците — планината Хермон. Това не беше най-късият път, но пък щеше да предизвика най-малко подозрения.
Маршрутът предложи Коби — той беше изкарал запас преди по-малко от месец в най-северния квадрант на ливанската зона за сигурност. Дебелият му показалец посочи сирийските позиции, които си спомняше — точно срещу израелските линии от другата страна на границата.
Така че вместо да поемаме по най-прекия път, който би ни прокарал през тези постове на сирийската армия, ние свихме на север към Дар ел Амар, след това на югозапад при Наби Сафа, а после дадохме газ и иху-аху, спуснахме се успоредно на река Литани, направо към щаба на израелската армия отвъд Хасбайя. Ави караше, аз се возех до него, както в старото време. Вернер седеше на задната седалка между Уондър и Коби. Всъщност той миришеше на лайна и се питах дали не се е изцапал. Това не беше мой проблем, но все пак отворихме прозорците. Намирахме се на петнадесетина километра от завода, когато чух ехото на тъпа експлозия. Вернер Лантос изохка. Но само той.
Първият половин час карахме мълчаливо. След това Вернер започна да си стъпва на краката. Адски добър продавач ставаше от него, повярвайте ми. Искам да кажа, че ако не знаех каквото знаех и ако не миришеше толкова шибано, може би щях да му повярвам наполовина.
Той се оказа един от добрите. Бил излагал живота си на риск за нас, американците, и тях, израелците, стотици пъти. Да, крадял, но никога от нас. Само от негодници като Виктор Гринков или Андрей Юдин. Даде честна дума. Единствено изтаковани били лошите.
Обърнах се към него:
— Само лошите ли?
Кимна.
— Да, да.
И знаете ли какво? Куродъхавият педал май си вярваше.
— Ами какво ще кажеш за моя приятел Пол Махон? За жена му и децата му? Ами за шофьора, който загина? Ами за хората в Париж, убити при трите бомбени атентата?
Това затвори устата на кучия син за известно време. Но когато се озовахме на дългия криволичещ път към Рахле, започна отново.
Накрая му казах да си затвори шибаната уста.
— Вернер — казах, — ще ти направя едно предложение, на което не можеш да устоиш.
Извърнах се в седалката и обвих ръце около облегалката за главата:
— Ако още веднъж си развееш бърните, ще започна да ти чупя крайниците. Става по става, като започна от палеца на десния ти крак и стигна нагоре до палеца на лявата ръка. Схващаш ли?
Погледна ме и разбра, че говоря сериозно.
— Да.