— Добре. — Омекотих погледа си. — Сега, тъй като съм твърд, но справедлив човек, ако стигнем дотам, закъдето сме тръгнали, и ако не ти счупя още някой крайник, ще опитам да ти позволя да убедиш моя шеф, че си на страната на добрите, и ще изпълня каквото той каже.
— Ще го направиш ли? Наистина ли?
— Да.
Мръснишкият поглед, с който ме дари Уондър, не беше за вярване. Но не ми пукаше. Знаех какво правя. Вижте, приятели, има моменти — както самият Вернер беше ми обяснил в Париж, — когато геополитиката е важна и не може да допускате личните си чувства да се смесват с глобалния weltanschauung106. Освен това забележките ми осигуриха блажена тишина и спокойствие през останалите три четвърти часа.
Ще ми се, нежни читателю, да те гъделичкам с известия, че се е наложило да преминем половин дузина блокади по пътищата под обстрел, да си пробиваме път с огън и взрив през тълпа сирийски командоси, изпратени по петите ни, и въобще, че сме надхитрили всички партизани от Хизбула. Но всъщност не беше така. Както в Сирия, така и в Ливан е възможно през повечето време човек да се придвижи от едно място на друго без прекъсване и с много малко закъснение. В Рахле видяхме два джипа на военната полиция, но нищо друго. Дори и на ливанската граница.
На сънливата гранична ливанска застава с един пост на километър и половина навътре, при Кфар Оук, невъоръженият офицер ни пропусна с лениво махане на ръка и формален поздрав „ahlan v’Lubnan“ — добре дошли в Ливан. Единствените ни истински проблеми започнаха, когато прекосихме първия пропускателен пункт на ЮЛА северно от Набат в 10:15. ЮЛА — съкращението означава Южноливанска армия — е творение на Мосад. Съставена е предимно от мърляви християни, които получават пари, обучение и оборудване от Израел. Те не са любезни хора и имат големи оръжия. Или по-големи от нашите.
Затова седяхме цял половин шибан час на изприщващото слънце, докато ГС — това е главния capo107 — отиде да се обади на своя capo dei capi108, който от своя страна трябваше да иде да потърси своя шибан capo del tutti capi109, за да ни се уреди някакъв ескорт през последните десетина мили до регионалния щаб на израелската армия в Хасбайя. Имало засади, каза capo. Подчерта, че ни трябва охрана.
И затова седяхме и чакахме. Коби се извини и отиде в пункта на ЮЛА, за да търси кафе. Уондър отиде да източи гущера. Аз и Ави седяхме в колата, като наглеждахме Вернер. Мамка му, реших, че може би не трябва да си губим времето, което в крайна сметка си беше скъпоценно. Обърнах се към Ави:
— Можеш ли да позвъниш в работата си оттук?
Той сви рамене.
— Ако сме достатъчно на юг, за да се свържем с някоя от кулите на израелските отбранителни сили.
Протегна ръка към раницата между краката ми.
— Аз ще го взема.
Отворих ципа на раницата и започнах да ровя в нея, докато извадих телефона, сложих го до ухото си и натиснах бутона „send“110. Нищо.
Ави протегна ръка:
— Дай да видя.
Дадох му го. Той извади антената и си поигра с бутоните, но не успя да го накара да проработи.
— Батерията е спаднала — предположи. — Може да съм го оставил включен.
Вернер Лантос или много искаше да сере още, или пък да каже нещо.
— Окей, Вернер — казах, — сега можеш да говориш. Какво има?
— Това е „Нокия“ — като моя телефон. Имам дванадесетволтов кабел в централното шкафче.
Отворих го и намерих кабела, включих го в гнездото на телефона и вкарах другия му край в запалката на мерцедеса. Веднага лампите на телефона светнаха.
— О, благодаря ти, Вернер — казах.
— Няма за какво — отговори.
Подадох телефона на Ави.
— Искаш ли да опиташ да се свържеш с Тел Авив?
— Смятам, че трябва, а ти?
Кимнах. Ави натисна няколко бутона, а после натисна „send“. Изчака мълчаливо. След това рязко натисна „end“111 и ми подаде телефона.
— Помислих си, че вероятно е по-важно ти да се обадиш на своите хора, отколкото аз на моите. Освен това нямам какво да кажа по открита линия. Затова ти се обади — аз ще намеря сигурен телефон веднага щом стигнем в Хасбайя. След не повече от половин час.
— Прав си.
Набрах международния код, последвах го с кода на страната, областта и номера на Кени Рос. Да, знам, че в САЩ нормалното работно време беше свършило отдавна. Но знаех също, че Кени щеше да чака да му се обадя, а също и председателят Крокър.