Ето защо през последните шест месеца шофьорът на посланика и шофьорът на ЗРМ в Русия (и двамата руснаци, или ДН — другонационални — на езика на Държавния департамент) бяха минали екстензивно обучение по шофиране за избягване от терористи от гостуващ МОП на Държавния департамент. Но шофьорката на военния аташе беше от американската армия. Като такава нямаше право на обучение, въпреки че старшият обучаващ в МОП на Държавния департамент е поискал да й разрешат да се включи в групата. Старият ни приятел Барт Вайът, ЗРМ, отхвърлил искането. Смешно? Разбира се. Но това е животът в реалния свят, приятели, където надпреварата с бюрокрацията често пъти се заплаща с живот.
Сега обаче, след като Пол загина, Военноморските сили се събудиха. А, каза системата, може би трябва да изпратим някой в Москва да обучи военните шофьори как да остават живи, ако ги нападнат. Аз и петимата мъже бяхме късметлиите ВН, или въпросните някои.
Защо ние? Е, мога да кажа, че сме най-подходящи за тази работа. Но ще бъда напълно откровен — тук сме, защото контраадмирал Кенет Рос, новоназначеният директор по операциите, плановете и политико-военните действия в службата на заместник-командващия военноморските операции за плановете, политиката и операциите (нека просто го наричаме ДОППВДС/ЗКВОППО14, а?), беше настоял.
Двадесет и четири часа след смъртта на Пол Кен ме назначи да водя шестчленен МГОСВС в Москва с приоритетната мисия „Злато“. С други думи, искаше ни там във вчерашния ден. Привидното основание беше обучение на военния персонал да остава жив. Истинската причина (нали ви казах, че рано или късно ще стигнем дотук) беше, че Кен Рос получавал тревожни съобщения от Пол Махон по тайни канали. Когато поисках конкретни данни, Кени ми каза, че ще ги намеря в сейфа на Пол, даде ми комбинацията и ми заповяда да не изпускам от погледа си и най-дребното късче информация, до което се докопам. Каза ми още, че Пол е работил сам и е събирал разузнавателна информация от съществено значение за руско-американските отношения. Но го убиха, преди да успее да подаде точни данни.
Въпреки приоритетното ми назначение „Злато“ и притесненията на контраадмирал Рос минаха още две седмици, преди да вдигнем колесник във въздуха. Причината, приятели, е двойна. Първо, необходимо е време да се получат дипломатически паспорти и руснаците да подпечатат необходимите дипломатически визи, с които да можем да донесем всички обикновено verboten15 материали в бившия Съветски съюз. Второ (и навярно по-уместно), колелата на системата се движат изключително бавно, когато трябва да се водят войни за територии, и Държавният департамент, или по-конкретно АМПОС (Американското ПОСолство) в Москва, не искаше особено силно МГОСВС на своя територия.
Чувствата на АМПОС станаха очевидни от момента, в който пристигнахме. Всички, от най-висшите дипломати на деветия етаж до охраната на посолството, ни дадоха да разберем, че не сме желани. Защо? Защото, предполагам, че ние, шестимата крепостни тюлени, представлявахме външна заплаха за суверенитета на посолството. Почти същото беше и когато водех „Червената клетка“, съставена от четиринадесет души — най-добрите от най-добрите, които бях взел от „Тюлен 6“. Привидната мисия на „Червената клетка“ беше да проверява сигурността на военноморските бази по целия свят. (Тайната ни мисия ще обясня по-късно, когато не съм във вероятно подслушвана хотелска стая.) Както и да е, през осемдесетте години моят тогавашен шеф адмирал Ейс Лайънс реши, че военноморските бази са уязвими при терористични нападения. Нареди ми да сформирам група, която да помага на командирите на бази да оценяват уязвимите си места и да запушват дупките. Идеята беше страхотна. Но когато излязохме на терена, установих, че повечето командващи офицери не искаха никаква „помощ“ от „Червената клетка“.
Всъщност възприемаха ни като по-опасни от истинските терористи. Защо? Защото, когато преминехме през охранителната система на базата (винаги го правехме), командващите, с които не можеше да се ебава човек, приемаха всичко лично. Вместо да се учат от нас, те вземаха докладите и предложенията ни, захвърляха ги в кръглата папка
14
С Кени Рос съм работил веднъж. Като капитан на „Гърбатия кит“, ядрена подводница от флота на САЩ, оборудвана като съд за специални бойни действия, беше гледал как аз и моят екип от „Червената клетка“ проникнахме в севернокорейски води и потопихме един кораб в пристанище Чонгджин.