Приятели, нека не изпадам в хиперболични излияния, но господи, такъв удар наистина смъди. Разбира се, точно тогава нямах време да мисля за дискомфорта си. Ударът наруши идеалното ми свиване и претъркулване, отклоних се ляво на борд и започнах неконтролирано премятане. Междувременно прасецът на левия ми крак се раздра от един къпинов храст. Ако не знаете, тръните на къпиновите храсти са също толкова опасни, колкото бръснач или бодлива тел, ако се изтърколите в тях с двадесетина километра в час.
Добре де, добре, сега разкъсаните и износени дънки са на мода. Но аз не държа да бъда облечен по последна мода — харесвам си дънките по стария начин: тъмносини и цели. Във всеки случай, след като сравнително добре имитирах хвърляне на заек в тръните, се изтърколих в плитката канавка покрай пътя, счупих си част от един преден зъб в нещо твърдо, праснах върха на левия си лакът в нещо ръбато, отскочих през друг трънак в горичката и най-после се спрях сред някакви неща, които се надявах да не са отровни.
Лежах заслушан в сърцето си, което бумтеше в забързан ритъм като дългосвиреща плоча на 78 оборота (или със 160 удара в минута — както предпочитате), и няколко пъти поех много дълбоко дъх.
Онези от вас, които ме познават, знаят, че обичам болката. Ценя я, защото от нея разбирам, че съм още жив. Или както би казал онзи, другият стар немирен жабок-водолаз Декарт: „Боли ме — значи живея.“
Но, приятели, този вид болка си беше направо жалък, мамицата му. Точно в такива случаи казват, че много хубаво не е на хубаво. Искате конкретни данни? Добре, позволете малък урок по география. В момента представлявах или някаква шибана парцалена кукла-тюлен, или пък моряшки възел, защото краката ми — все още намотани около къпинови клончета — сочеха изток, а останалата ми част беше усукана повече или по-малко на северозапад. Кръвта от прясно разбития ми нос се движеше на юг към мустака ми. Под екватора на тактическия колан от найлонова материя топките ми пулсираха болезнено и остро, сякаш галени от пръстите на шибана феминистка, шампионка по бодибилдинг. По̀ на юг, по десния ми крак, имаше още кръв, която се стичаше във високата до глезена тактическа обувка „Адидас GSG-9“, чиято гарантирана срещу скъсване връзка някак си се беше скъсала през последните тридесетина секунди.
Отмотах се и се обезтръних, изохках, изтърколих се настрани, проверих се за натрошени части и разбрах чрез опипване, бъркане и натискане из натъртения си труп, че новините не са чак толкова лоши. Натъртвания имаше в изобилие. Глезенът щеше да ме наболява цяла седмица. Носът ми — е, ще кажа само, че никога не съм имал красив нос, а и нямам много време да мириша цветята, пък и с годините ноздрите ми, изглежда, се разширяват и сплескват. Дясното ми коляно беше разранено, левият лакът болеше, а на челото си, непосредствено над специалните тактически очила марка „Боле“, открих цицина с размерите на орех. Но нямаше нищо счупено — и както се казва, щом не е счупено, не го поправяй.
След като нямаше какво да поправям, извърших бърза проверка на оборудването. Деветмилиметровият автомат „Хеклер и Кох“ MP9-PDW със заглушител в подплатения калъф на гърба ми беше оцелял след грубото приземяване. Извадих го, заредих пълнител и възможно най-тихо пуснах затвора напред.
Да, знам, че добрите хора в Международния отдел за обучение на „Хеклер и Кох“ препоръчват затворът да се удари надолу и напред avec panache2 и така да си дойде на мястото с удовлетворително щрррракане! Но онова, което можеш да правиш на стрелбището във Вирджиния, където хич не ти е през ръждясалата пишка кой те чува, като зареждаш, не винаги е възможно тук, на терена, където звуците са от значение.
Разкопчах тактическото си яке и нагласих противокуршумната жилетка, която носех отдолу. След това инвентаризирах джобовете на якето. Съдържанието беше в наличност. Извадих ролка черно парашутно въже от предния си джоб, отрязах един метър от него със сгъваемото ножче марка „Спайдерко“, смених скъсаната връзка на дясната обувка и я стегнах с всички сили, за да имам по-добра опора за наранения си глезен.
Прекарах длан по дръжката на деветмилиметровия пистолет „USP“ в тактическия кобур на бедрото, за да проверя дали той или пълнителят му не са се разхлабили при моето бурно слизане. След това проверих дали още притежавам двата резервни пълнителя с по петнадесет патрона, които бях затъкнал в хоризонталните джобчета на колана си. Там си бяха — пълни със същите направени по формулата на „Тюлен 6“ ръчно пълнени с едрозърнест барут патрони „Хорнейди“ ХТР в конфигурация „Плюс-Плюс-П“ с възпираща сила, по-голяма от тази на куховръхите „Силвъртип“, 45-ти калибър. Разтърках лице с обратната страна на дланите си, за да размажа тъмния камуфлажен крем. Отново завързах кърпата на тигрови ивици около главата си, за да крепи по-добре плитката ми на място. Накрая, след проверката на оборудването, дойде време да тръгвам.