Същото беше и тук, в Москва. Третираха ни като персони нон шибана грата. Което означаваше, че трябваше да бъдем наблюдавани внимателно. Жилището ни беше далеч от посолството. В мига, когато излезехме през вратите, получавахме постоянни бавачки. Бяха ни дали пропуски с едно голямо червено V което се виждаше от десет метра, за да може по-добре да се идентифицираме като аутсайдери. Нямахме право да се движим из коридорите на посолството без съпровод. Разговорите ни се следяха. Разписанията ни биваха щателно разглеждани. Очевидно смятаха мен и хората ми за по-опасни от руските шпиони.
Ето защо от дузината бележки за мен осем бяха от гадния човек начело на посолството. Не, не бяха от посланика. В наше време посланиците прекалено често се назначават по политически съображения. Те не разбират нищо от държавничество или история. Купуват си работата чрез набиране на средства за президентската кампания или подпъхване на една или друга помощ за него под масата. Такъв беше и случаят тук. Посланикът в Руската федерация, Трокмортън Сакатхуй Скопесън Четвърти, или нещо подобно, беше приятен човек — милиардер от бизнеса с обущарски шила или от пазарите на облигации, или от хич не ми е на онази работа какво. Имаше частен самолет „Гълфстрийм III“, с който през седмица ходеше в Сейнт Андрюс, Шотландия, да играе голф на осемнадесет дупки с приятелчето си принц Чарлз и да донесе две-три каси двадесет и пет годишно малцово уиски „Айли“, което пиеше sans лед в кристална чаша с надпис „Бакара“, с малко изворна вода, започвайки от 09:00. Да, 09:00. Дипломация? Не бъдете глупави. Но пък какви страхотни партита правеше!
Междувременно истинският бизнес на реалната политика в Русия въртеше тукашният сив кардинал, ЗРМ, а както обясних неотдавна, това означава заместник-ръководител на мисията.
А вече знаете за ЗРМ тук. Накратко: той е задник и… Хей, чувате ли тая шумотевица в коридора? Вдига я тъпият редактор — пищи, че вече е чул достатъчно от тази шибана предистория. Добре, добре, добре, понякога е прав за разни неща. Е, да продължаваме.
Свалих все още влажните си дрехи, стоях десетина минути под хладкия душ, избърсах се с кърпата, приложих мехлем „Бетадин“ на необходимите места, след което извадих чифт шорти, надянах очилата си, седнах на ръба на тясното си легло с хавлия на коленете, разглобих и изчистих оръжията и пълнителите, смазах ги внимателно, избърсах ги до сухо, след което почистих и изсуших всеки от патроните, които бях носил със себе си. Автоматът и пистолетът, „USP“ влязоха в стоманената кутия.
Вместо тях извадих тънък деветмилиметров пистолет P-7 с автоматично зареждане, два пълнителя с по осем патрона и един добре прогонен дневен кобур за кръста отзад. Пълнителите бях заредил с патрони „Блек Тейлън“ на „Уинчестър“, поставих един от тях, вкарах патрон в цевта и след това допълних пълнителя. Да, в наши дни „Блек Тейлън“ са забранени за ползване от цивилни. Но пък знаете, че аз не съм цивилен.
След всичко това подредих бележките в правилен хронологичен ред и ги разгледах. Първата питаше къде съм и защо не съм се обаждал на офицера от охраната повече от шест часа. Всяка следваща бележка, изпращана, както забелязах, точно през петнадесет минути, ставаше все по-надуто истерична от предишната. Последната, получена по времето, когато откривах товарителницата от „Ер Франс“ в дачата на Андрей Юдин, изискваше да се представя в кабинета на Барт сутринта, за да обясня „в микроскопични подробности“ действията си през последните двадесет и четири часа. „Доведено беше до вниманието ми, че сте превишили правата си и параметричните измерения на мисията си — завършваше бележката. — Ето защо трябва незабавно да получа актуална информация, за да оценя необходимите за предприемане мерки.“ Чували ли сте такива шибани бръщолевици, приятели?
Стиви Уондър, увил се в единственото допълнително одеяло в стаята и сгушен в леглото си, беше напълно буден и разглеждаше карта от ЦРУ на улиците в московските предградия, за да знае къде да заведе двамата шофьори от Военноморските сили за инструктажа по отбранителни контрамерки.
Докато разглеждах съобщенията, наблюдаваше реакциите ми с характерната си Уондъровска веселост.