— Май тоя Барт е от нервните — каза той. Критично огледа размазаното ми лице и покритото със синини и намазано с бетадин тяло и се ухили.
— Леле! Какво е станало с теб? Изглеждаш, сякаш си минал през месомелачка.
Знаеше много добре какво беше станало с мен и затова се правеше на задник.
— Да ти го начукам — отговорих.
Той сви рамене и завъртя глава по характерния си начин — надясно-наляво-надясно и наляво-надясно-наляво в имитация на… Стиви Уондър.
— Хей, без болка нищо не става, долбоеб.
Приятно ми стана, че е научил да казва курова глава на руски. Уондър винаги се отнася към мен с такова уважение. Е, позволено му е да бъде непочтителен. Убил е почти толкова японци, така ние, тюлените, наричаме лошите, колкото и аз. И още по-точно и казано с неговия нюйоркски акцент, той е вадил опърления ми словашки задник от много огньове. Изправеният ми среден пръст му даде да разбере, че за мен той все още е номер едно.
— Да, тази нощ получих доста болка, но не стана нищо. Приятелят ни не си беше вкъщи. Излязъл. При това чист, така изглежда.
Внимавах с използването на лични имена или всякакви конкретни неща в московските хотелски стаи. Параноята от всичките тези години на студена война оказваше кумулативното си въздействие върху мен. Още ми е трудно да се доверявам на руснаците и на всичко, което трябва да правя с тях — видяхте полковника от ОМОН и чисто новия му ролекс. А да не говорим за това, че повечето туристически хотели в Москва още имат „буболечките“, монтирани от КГБ, за да могат от време на време да натиснат някой влиятелен човек. КГБ обичаше влиятелните агенти. Това бяха бизнесмени, художници, политици и журналисти, наети тайно да прокарват линията на Москва по целия свят. Както и да е, дали тези микрофони в свещници и телефони и параболичните датчици работят още? Вероятно не, но пък не възнамерявах да рискувам.
Уондър пусна картата и лупата в скута си и издърпа одеялото около раменете си.
— Ну, какво следва?
Посочих лампата и направих мълчалив знак, че ще говорим после. След това казах:
— Ще се занимавам с тези боклучави бележки.
— Добре — отговори той. Върна се към картата си.
Взех бележките и ги накъсах.
— Ето — казах, — готово.
Уондър вдигна поглед, за да види как обличам сухи дрехи. Той остави картата и лупата, изохка така, че да го чуя, погледна своите дрехи, натрупани безразборно върху разклатен стол по истински, хаотичен начин, както правят лошите момченца.
После ми изпрати един СМП — съвсем мръснишки поглед, — измъкна се от леглото, разви от себе си скъпоценното си одеяло, пъхна се в гащите си, тениската си и колкото може по-дебели чорапи, нахлузи смачкани дънки и постави един кобур на колана си. Пусна върху леглото пълнителя от своя деветмилиметров пистолет „Глок 27“, насочи го в безопасна посока, извади патрона от цевта, върна обратно пълнителя, зареди нов патрон, извади пълнителя, допълни го, пъхна го в дръжката и сложи вече заредения и поставен на предпазител пистолет в кобура.
— Да ти го начукам — каза той, като търсеше из дрехите си за пуловер.
Като бивш разузнавач от Военноморските сили, който е виждал повече от достатъчно студените, мокри джунгли, Уондър мрази истински великата природа.
02:51. Разбудих останалата част от екипа и след подходящи оплаквания и мърморене, тръгнахме. Отначало пътят ни изглеждаше безразборен, когато пресякохме една, две, три, четири тесни странични улици, преминахме край задния вход на хотел „Минск“, след това се разходихме край ъгъла на „Баку“ — един азербайджански ресторант, където сервираха страхотни ориенталски храни. Според Борис в старото време, преди перестройката, в „Баку“ са се хранели модните млади комунистчета от стария комсомол. Оттам се отправихме на север, проверихме какво става зад нас, когато минахме край кино „Москва“, след това започнахме да правим кръгове из редица тесни, еднопосочни улици.
Да, проверявахме дали не ни следят. След като установих, че никой не ни бройка, тръгнахме напреко по обратния път и се насочихме на изток, покрай дванадесетлентовото „Садовое кольцо“, присвили рамене срещу влажния, студен вятър, който духаше в лицата ни. Нямаше много движение — от време на време минаваше по някой мерцедес с перденца на задното стъкло. Видяхме няколко камиона, чиито дизелови двигатели ръмжаха в студа, както и две полицейски жигулита с мигащи сини светлини. Но тротоарът беше празен.