Леглото на Уондър беше оправено. Не му трябват камериерки на него. Винаги сам си оправяше леглото — като в Морската пехота. Пък и одеялата бяха така опънати, че ако хвърлиш стотинка върху тях, щеше да отскочи. Знаех, че отдавна е заминал. Днешното му занимание преди обучението беше да открие и след това разузнае клуб „Динамо“ и околностите му, за да сме добре подготвени за вечерния купон. Предвид времето и факта, че топлите му обувки бяха в Щатите, вероятно в момента ме псуваше на осем или девет езика. Е, не трябваше да му харесва, просто трябваше да го направи.
Подходящо облечен в дълъг черен, закопчан до гърлото шлифер от найлонова материя, с шапка с козирка, под която криех плитката си, и чифт черни обувки от „Гор Текс“ с дебели гумени подметки, представих себе си и дипломатическия си паспорт в черна обложка със златен печат на портала на посолството в 06:46. Рано сутринта — точно както пишеше в бележката на Барт. Към 06:56 в компанията на агент от ДОС, от чието лице разбирах, че би предпочитал да се занимава с други неща, оставих на бюрото на секретаря на ЗРМ послание от тип „Ако няма други нареждания“ в ненадписан бял запечатан плик.
Посланието, което бях написал на късче мърлява хартия, говореше на Уважаемия Барт (мразеше да го наричат Барт и затова, разбира се, винаги се обръщах към него с Барт), че тъй като се бях представил според заповедта, но него го е нямало при появата ми, няма да си пилея времето да седя и да го чакам. Вместо това щях да изляза и да проведа редица обследвания на охранителни обекти из града, в които по едно или друго време може да попаднат лица от американската армия, и че ще му се обадя по-късно. Може би.
Всъщност за мен нямаше значение какво мисли или прави той. Откровено казано, той нямаше никакви командни пълномощия върху мен (въпреки че можеше да направи живота ми мизерен в бюрократичен план, докато съм в Москва). Освен това днес предобед имах удобно време за операции. Вижте, знаех, че бележката ми ще бъде прочетена само след като бъде разгледана сутрешната купчина спешни телеграми и други от Държавния департамент.
Едно разяснение за онези от вас, които не са прекарвали много време в американските посолства: Съединените щати са с осем часа назад от Москва. Времевата разлика означава, че през цялата нощ тук е пристигал плътен поток от документи. Тези документи трябва да бъдат раздадени във всеки от отделите на посолството — политическия, търговския, АТПВ (това е аташето по правните въпроси, нали си спомняте?), икономическия и т.н. Единствено, след като всичко това бъде направено, Барт би се заел с външните материали, които съвсем сигурно включваха съобщението от moi17.
Дори и мястото, в което оставих официалното си писмо — пред кабинета на ЗРМ — щеше да забави получаването му. Когато посланикът не е тук, ЗРМ се премества от собствения си кабинет в неговия, за да се накичи с церемониалните дрънкулки на изпълняващ длъжността посланик. Хората в Държавния департамент си падат много по протокола, а Барт обичаше огромния кабинет на посланика и високоперсонието, което той олицетворяваше. Така че по времето, когато получи малкия ми бележкум, вероятно ще съм си свършил работата и ще съм на път за „Динамо“.
О, това означаваше, че няма да видя скъпия Барт цял ден. C’est dommage. Не знаете какво означава този израз? Ами вижте го в речника де.
Моят намусен съпровождач от ДОС мълчеше в асансьора, докато се спускахме, и ме заведе до външния портал без нито думичка. Върнах посетителския си пропуск на навъсения руски охранител с приятелско „благодаря“, изхлузих се през металдетектора така, че пистолетът „Хеклер и Кох“ P-7 в кобура отзад на кръста ми да не включи свирката, натиснах вратата от бронирано стъкло и започнах да трамбовам паветата.
Всъщност трамбовах бетона. Насочих се на север в скърцащия лед към спирката на метрото на около три преки, като привидно вниманието ми бе погълнато от леда върху тротоара, по който пристъпвах усилено.
Половин минута ми трябваше да открия шпионите зад опашката си. Трима бяха — еднакви на външен вид мъже. Грешка. Жените всъщност са страхотни преследвачи, защото могат да променят външността си много по-лесно от мъжете. Искате да разберете защо? Добре, защото не е необичайно жена да носи голяма дамска чанта или раница, в която да крие разни неща за дегизиране. Един мъж с голяма чанта или раница по-лесно се забелязва в тълпата, а това не е редно, когато следиш някого. Край на урока.