Впрочем триото зад мен спокойно можеше да дойде и с униформи. Носеха еднакви черни къси палта, огромни руски мъхести шапки, както и патъци от магазин „Гигант“. По тях имаше и издутини — радиопредаватели, клетъчни телефони или може би пистолети. Нарекох свитата си Заспальцов, Дремльов и Блейкин. Руснаци ли бяха или американци? Ако са руснаци, дали бяха полицаи или мафиоти? На кого ли му пукаше? На мен не.
Съпроводихме се през кишата до спирката на метрото „Краснопресненская“. Спуснах се в слалом между армията от баби, пенсионери и други бедни душици пред входа на станцията с пазарски чанти, в които предлагаха за продан моливи, ленти за коса, чайници, маратонки и дрехи. Профучах в тромав галоп надолу по стълбите към линията „Колцевая“, махнах с месечната си карта към бариерата и продължих върху претъпкания перон. Три минути по-късно дойде влакът и всички се качихме заедно — единият си проби път с лакти в далечния край на вагона, другите двама хванаха предния и задния вагон. На станция „Белоруская“ изчаках металните врати да започнат да се затварят със съскане, и с помощта на ханша и бедрата си се промъкнах през тях и слязох на перона в последния момент.
Заспальцов, човекът в моя вагон, остана назад, безпомощно притиснат от тълпа неотстъпващи забързани руснаци. Устоях на изкушението да му се усмихна с приятелски вдигнат среден пръст, когато влакът тръгна. Освен това все още не бях на чисто. С периферното си зрение видях, че другите спътници бяха слезли на перона. Забелязах единия да се обажда по радиото на закъсалия си другар. Оп, май вече не трябва да използвам този термин, а?
Един падна, остават двама. Пробих си път през прехода към линия „Замоскворецкая“ и хванах първия тръгнал на юг влак, промъкнах се в него и смачкан като сардина се возих две спирки до станция „Пушкинская“. Девагонирах, ориентирах се и тръгнах към връзката за „Чеховская“ — дълга разходка по един тунел с живописни плочки, претъпкан с блъскащи се един в друг пътници, просяци и музиканти с китари. Да, имаше просяци и певци — удивителни неща стават в една страна с капитализъм, а?
Бях на около две трети от пътя, когато забелязах едно познато лице. Майната му на Дики (а това напомня за начина, на който на виетнамски се казва, че в момента ме чук-чукаха). Задникът, когото бях оставил на станция „Белоруская“, идваше право към мен, със Заспальцовската си мутра, готова да се разчекне в лайнарска усмивка. Пътувал е една спирка и е хванал влак в южна посока по успоредна линия.
Споменавал ли съм, че Московското метро е може би по-добро от всяко друго в света? Е, така е — и има много влакове. За това свидетелстваше и лесното придвижване на Заспальцов. Несъмнено приятелчетата му са го информирали за движенията ми — и ето го, не се губи като черна копейка.
Сега пак водех целия контингент. Е, какво е животът без някое и друго предизвикателство от време на време, а? Освен това в подобна ситуация предимството е на страната на преследвания — това съм аз, — а не на следящия екип — това са те. Но те са повече, казвате. И имат радиостанции. Телефони. А може би и приятели в коли, които ни следят по улиците отгоре.
Вярно, всичко това е вярно. Но тъй като знам къде отивам и мога изобщо да не бързам, сладко-сладко съм в състояние да побъркам преследвачите си. Те са тези, които трябва да останат нащрек. Те са тези, които трябва да реагират — и въпреки факта, че всички знаем, че знаем, че се следим, те все пак трябва да продължават да си вършат работата, без да бъдат забелязани. А това, приятели, е изморително. Изморително друг път, то си е абсошибанолютно изтощително. Знам, защото достатъчно съм бил откъм преследващия край.
И все пак, като преследван, трябваше да спазвам определени трикове на занаята. Всички онези филмови глупости — проверките в прозорците на магазините, за да видите дали не ви преследват, или поглеждане иззад ъгъла, или пък бързата смяна на посоката в претъпкана улица — са само холивудски фъшкии. Те просто не стават в реалния свят. В него, тук, съществуват три-четири начина да се освободите от сенките си. Тъй като в момента съм, ъ, зает, ще ви разясня, втълпя и обясня само един от тях.
Всъщност, тъй като най-доброто обучение е чрез показване, сега ще ви представя най-ефективния начин за отърсване на наблюдателите, за да видите сами колко добре върши работа. Въпросният маньовър е познат в занаята като „чистене“. За да се почистите, влизате в голямо и оживено местонахождение с множество входове и изходи. Железопътните гари са идеални за такова упражнение. Също и универсалните магазини. Хотелите също ги бива, но не в тоталитарните страни, където всички изходи се наблюдават от тайната полиция. Аз предпочитам магазините. Когато командвах „Тюлен 6“ и „Червената клетка“, си играехме на гоненица „заведи ме на химическо“ по целия свят: в „Блумис“, „Сакс“ и „Мейсис“