След това затичах — вземах по три стъпала. Дремльов също се понесе в галоп. Но беше твърде далеч зад мен, за да може да не ме изпуска от поглед непрекъснато. Стълбището имаше завои и при първия разкопчах шлифера си. Когато достигнах площадката на първия етаж (не забравяйте, че в Европа първият етаж е онова, което в Америка наричаме втори), свалих шлифера и шапката и дългата ми плитка се изтърколи надолу. Без да спирам, ги натъпках в малкия сак „Рийбок“, който носех отдолу, и навлякох ясносиня грейка от непромокаема материя.
Минах през вратата на първия етаж и тръгнах по пътеката с тежки зимни палта и купища шапки в руски стил, от заешка кожа, катерици, рисове и мечки. Свих надясно, взех една шапка от мечешка кожа, размер — грамаден, и я сложих на главата си. Прегърбих се леко, за да загубя няколко сантиметра от ръста си, извадих дебела пачка петдоларови банкноти и тръгнах към будката с касата, като размахвах шепата долари като типичен американски турист.
Трябваше да видите усмивката на дамата от будката, когато видя как стискам в лапа коравата си, голяма… валута. Посрещна ме като отдавна изгубен чичо. Даже се пробвах пред нея с малко словашки (без успех). Докато плащах, забелязах с крайчеца на окото Дремльов. Влетя през вратата, като се оглеждаше диво. След няколко секунди неговият кореш — това е приятелче на руски — Блейкин изпълни едно бомбастично влизане в клоунски стил (което ще рече, завъртя се два пъти, събуди се и се заоглежда). Добре се справяше, докато не се спъна в нещо и се строполи върху една редица с палта. Точно така, момчета, нарушете Първото правило на преследването — онова, дето казва, че не трябва да се привлича ненужно внимание.
Блейкин се изправи и започна да се блъска из хората в концентрични разширяващи се кръгове, но не ме видя, въпреки че погледът му мина право през мен. Разбира се, че не. Защо? Защото търсеше едър човек с шапка с козирка и дълъг черен шлифер. А не някакъв дългокос турист в яркосиня грейка и калпак от мечешка кожа.
Все още привършвах финансовата операция, когато двамата тръгнаха обратно към стълбището с объркани и паникьосани физиономии. С тъповатата усмивка на блажените и късметлиите аз тръгнах край редицата зле скроени китайски зимни пухенки, потърсих най-близкия знак за авариен изход, слязох по стълбите, леко отворих голямата стоманена врата и се измъкнах на оживената улица. Счастливого пути — sayonara19, задници — радвам се, че ми дойдохте на гости в химическото.
Върнах се към Червения площад и внимателно проверявайки какво става зад мен, тръгнах на юг, покрай катедралата „Свети Василий“. Минах край огромния хотел „Россия“. Не, не влязох в него, защото полицията наблюдава всички първокласни хотели, уж за да не допуска проститутките и мафиотите. На практика, правят го, за да получат и те част от приходите. Не ми трябваше дълго време, за да се убедя, че всъщност пътувам сам.
Добре. Отново тръгнах на юг, минах през Болшой москворецки мост над Москва-река, зад който имаше малък остров и отходен канал, и излязох на тесния път от седемнадесети и осемнадесети век, известен като улица „Болшая Ординка“. След две пресечки минах край една черква със златни кубенца от дясната ми страна. Право срещу мен имаше станция на метрото. Бръкнах в джоба на панталона си и извадих два жетоны — руските вездесъщи пластмасови монети, — намерих обществен телефон, пуснах и двата жетона в процепа и набрах един седемцифрен номер по памет.
Женски глас каза нещо на бърз руски, което сметнах за „Добро утро, израелско посолство“.
— Вътрешен седем две четири, моля.
Последва бърза смяна на езици.
— Да, разбира се. Добро утро.
Телефонът иззвъня два пъти.
— Привет — ало?
— Знаеш, че ако не бяха отрязали толкова много от големия ти юдейски хуй, когато си бил на осем дни, сега щеше да се чукаш сам, боклучав гноясал еврейски задник такъв.
Настъпи пауза, а след това в ухото ми избухна смях.
— Добро утро, господин заместник на Думата Жириновски, фашистки кучи син такъв с голямата уста. Вече се чудех дали ще успееш да напънеш мозъка си достатъчно време, за да се обадиш.
Глава
4
Срещнахме се на уговореното място — в една анонимна малка сладкарница зад ъгъла на станция „Новокузнецка“. Пристигнах първи и окупирах малка масичка с мраморен плот до задната стена на тесния салон с дървена ламперия. Най-напред обаче посочих към една дебела плоча лепкава, подгизнала от мед торта, пълна с конфитюр от сливи и поисках пожалуйста (моля,) кофе без сахара с молоком — кафе с мляко, без захар. Това беше един от първите изрази, които запомних в самолета насам и бях щастлив, че съм отстранил меланхоличното си произношение достатъчно, за да може независимо от грейката и сака да не предизвикам свързания с туристите трепет в замислената бабушка с дебели рамки на очилата, докато плащах с две банкноти от по един долар, които не се добраха до касата, а изчезнаха в дълбоко деколте. Хей, може би вече не стърчах като смачкан хуй.