Пиех второто си кофе, когато той влезе през вратата. Не бях виждал Ави Бен Гал повече от десет години. Изглеждаше, както го помнех — само малко по-остарял и косите му бяха с половин идея по-сиви. Той е един мургав, нисък, добре сложен мъж, дребен по онзи начин, който не привлича вниманието, когато влезе някъде. Днес носеше дълго, дебело вълнено палто с двоен ревер върху широк панталон от сив фланелен плат, натъпкан малко небрежно в чифт мъхести обувки с импрегнирана с восък кожа и гумени подметки, които изглеждаха, сякаш са направо от ловджийски магазин.
Започна да говори с бабушката зад тезгяха като автомат АК-47 на пълна автоматична рускоезична стрелба. Намръщената й физиономия заприлича на човешка, тя сложи ръце на хълбоците си, отметна глава назад, разтърси провисналата си гуша и се засмя, показвайки половин дузина зъби от неръждаема стомана от времето на Сталин. Закима енергично с глава:
— Да, да, да.
Ави смъкна палтото си, докато приближаваше, пусна го на облегалката на най-близкия стол, след това ми подаде дясната си ръка.
— Най-после отново се срещаме лице в лице — топло каза той. — Добре дошъл в Дикий Восток — Дивия изток. Жалко, че трябваше да мине толкова време.
— Аз също съжалявам.
Наистина съжалявах. И не само защото обичам Ави. Бях му се обадил от Вашингтон и се уговорихме за една работна среща вечерта, когато пристигна, но се наложи да я отменим, защото го извикаха по спешност в Тел Авив предишната вечер. Но дори и така, от разстояние, успя да ми уреди запознаването с Борис Макаров.
Благодарен му бях за това и му го казах, като стиснах малката му ръка в лапата си 45-ти номер и я разтърсих с топло чувство, докато гледах надолу, както винаги, към малкото пънче, където трябваше да се намира кутрето му. Две трети от него липсваха. Доколкото си спомням, е било откъснато от куршум при една разпра с група гадняри в Южен Ливан, когато Ави е бил още млад и зелен лейтенант, на служба в Saye’eret (разузнавателния) взвод на елитния батальон Egoz от голанската бригада.
Вместо да пусне ръката ми, той продължи да я стиска със своите две и критично я обърна, за да разгледа мастилените пищови на кирилица по дланта и китката ми с очевидна веселост. Нищо не остава незабелязано при Ави.
— Добра тактическа идея — каза накрая той. — Имаш ли против, ако я заемам понякога?
— Мислех, че говориш руски.
Той се ухили.
— Да, но може някой ден да попадна в наистина непозната враждебна територия — Ню Йорк или може би Вашингтон.
— Върви по дяволите.
Много добре знаех, че Ави познава Ню Йорк и Вашингтон не по-зле от Тел Авив или Хайфа. Седнах на мястото си и вдигнах кафето си:
— Създаваш ли си работа?
Той сви рамене и седна на стола от дясната ми страна с въздишка. Седеше с гръб към стената.
— Има едно-друго — отговори с палаво пламъче в сивите си очи. — Водя скучния живот на аташе по селскостопанските въпроси.
Да бе, аташе! А аз? Бях дошъл в Москва като стипендиант на една организация за женските права, за да изнасям лекции по икебана.
— Е, така ви се пада, като правите пустините да цъфтят. Сега трябва да ходиш да обучаваш други как да го правят — даже и в страни без пустини и с много малко цъфтеж, нали?
— Прав си, Дики — засмя се той и прекъсна, когато над масата падна една сянка. Ави премина на майчиния си език:
— Biduke — точно така.
Разговорът съвсем спря, когато бабушката се приближи с патешката си походка (троп, троп), а чехлите й под обвитите в нещо кадифено глезени стържеха по мръсния под. Носеше поднос, на който имаше огромна чаша с две дръжки, пълна с пенливо черно кафе, чиния с пет-шест дебели филии ронлив черен хляб, купчина мазна херинга, посипана с накълцан лук, и голям напукан съд с нещо наподобяващо четвърт кило сладко бяло масло. Започна да кудкудяка като някаква шибана квачка и постави всичко пред нас.