Също така смятаха, че някои служители на израелската шпионска агенция бяха направили огромна грешка с това, че са вербували американския предател Джонатан Полард за свой агент. Полард, цивилен аналитик от Военноморските сили на САЩ с достъп до необработени разузнавателни материали (това е учтивият начин да се каже, че той си стоеше начело, шибанякът му неден), бе осигурил на мошениците от израелското разузнаване 13 кубика документи (да, тази цифра може да звучи невероятно, но е абсолютно точна. Купчината хартия, която той предаде, бе висока метър и осемдесет, дълга метър и осемдесет и широка 3 м) — секретни документи, фотографии и засечени сигнали. Включително и източниците. Включително методите. Необработени шибани данни. Всичко — което в случая с Полард представляваше 13 кубика документи. Данните уж бяха отишли в една израелска организация за техническо разузнаване, позната като LEKEM (Leshkat Kesher Madao, или Бюро за научни връзки).
Много от тези документи обаче някак си (!) стигнаха до архивите на Мосад. От своя страна Мосад изтъргува част от новополучените бисери с други разузнавателни служби. Един от получателите беше КГБ, с който Мосад има дълга и неспокойна връзка.
Освен това АМАН от дълги години подозираше, че Мосад е силно проникнат от КГБ.21
И така, тъй като нито неговите шефове, нито моите имаха доверие на цивилния разузнавателен апарат, Ави Бен Гал и аз получихме заповед да работим заедно, да си споделяме информация и да пазим онова, което открием, от ръцете на Мосад или ЦРУ. Отначало не ни беше лесно — и на двамата. Аз не харесвах факта, че ми е даден партньор, чиито оперативни способности не познавах. Всъщност дълго време бях се радвал на лукса да си избирам с кого да работя. От своя страна Ави не припадаше от радост, че са го насилили да работи с някакъв грозен американец, който не говори, чете или пише езика на ОЗ — оперативната зона — и чиято репутация на човек, привличащ вниманието към себе си, караше тихия израелец да бъде разбираемо неспокоен.
Но както често пъти става, скоро развихме онзи вид дълбоко взаимно уважение и разбирателство, което двучленните патрули във враждебна среда могат (и, разбира се, трябва) да имат. След три седмици в непосредствена близост можехме да действаме — и противодействаме, — без да се замисляме. Бяхме се слели в едно въпреки факта, че вероятно трудно биха се намерили двама по-силно различаващи се хора.
Ави е дребен, тих, с вид на книжен плъх и склонен към самовглъбение. Аз съм едър и донякъде колоритен, ако не сте забелязали. Той е женен щастливо и не изневерява. Аз съм разведен и похотливо импулсивен. Но операторите са всякакви на вид, размер и личност. А Ави беше адски добър оператор. Вече знаете, че говори руски свободно и без акцент. Е, и арабски говореше перфектно — всъщност адски добър слух имаше за този език.
Разбрах това на третия ден от съвместната ни работа. Настоял бях да излезем от града и затова в разрез с предпочитанията му седяхме в неговия разтропан „Датсун“ на осем километра източно от шосето (ако знаете какъв комплимент е да го наречеш така!), което се вие на изток и север по долината Бекаа и свързва Зале с Баалбек. Бяхме се отклонили от главния път по един изровен коларски коловоз за възвишението Бикуар — нещо като плато, от което се вижда Сирия, — за да наблюдаваме ПУ, което значи полево учение, на осми сирийски брониран корпус. Минахме край един малък град на име Ан Наби Шит22 (забелязах непогрешимите признаци на терористична дейност в него и си отбелязах, че трябва да поискам хората от Агенцията за националната сигурност да назначат един спътник за района), след това взехме завой, остър като кукичка за риба, и тръгнахме на юг покрай серия малки уади или пресъхнали речни корита, докато стигнахме в едно село на име, както ми го прочете Ави, Янта. Оттам отново завихме датсуна на изток покрай една тясна железопътна линия между подножията на хълмовете и се закатерихме бавно по планината Шарик.
Малко над средата на пътя към върха се натъкнахме на няколко двесталитрови варели, изтъркаляни и разхвърляни безредно на тесния път. Зад тях десетина дръгливи псевдоюноши в парцаливи униформи и с автомати „Калашников“ в ръце, ни спряха. В колата нямахме никакво оръжие. Аз даже не носех и нож. О, имахме документи, но се съмнявах, че някой от другата страна на барикадата може да чете.
21
Аналитиците от АМАН, досущ като колегите си от Разузнавателното управление на МО, се оказаха прави. През 1991 г. при едно високосекретно разследване в Израел се установи такова проникване от КГБ в Мосад, че ако се разчуеше, случаят с Олдрич Еймс би изглеждал скучен. За късмет на Мосад, тогавашният министър-председател на Израел Ицхак Шамир е бивш директор на оперативния отдел на Мосад. Той официално отхвърли заключенията и запечата заклеймяващия доклад.