Отбелязах си това.
— Значи той лети между Москва, Тел Авив и Париж?
— И Великобритания, и Италия — има офиси в Лондон и Рим.
— Нещо в Америка?
Ави поклати глава:
— Не. Не работи в твоята страна, защото банковите ви закони са най-строги от всички останали.
Потупах с пръст върху товарителницата, преди да я бутна към Ави, който я прибра в джоба си.
— Е, сега неговата банка финансира доставки с двойно предназначение — оборудване от критична важност за крайните етапи на производството на ядрено оръжие, — което уж е изпратено на някаква фирма, сигурно параван, на островче от пет квадратни мили в Карибите, където няма предприятия.
— И още нещо — обади се Ави.
— Да?
— Името на фирмата.
— „Limon“.
— Така се пише на испански или италиански. Но тук, в Москва, лимон на жаргона на мафията значи милион долара — не е ли това забележително съвпадение, Дики?
Размърдах вежди пред него, защото както всички вече знаете, в нашия занаят няма такива неща като забележително съвпадение.
— Има и друго — продължи Ави, — забележително съвпадение, което ме плаши до смърт. — Извади тънък плик от джоба на сакото си и го плъзна по масата към мен. — За теб са.
— Какво е това?
— Подарък. Малко сувенири. Товарителници, сметки, митнически документи. Някоя и друга снимка. Парче от карта. Всичко това е част от някаква проклета мозайка, от която нямаме всички късчета. Когато ми каза за документите на Пол Махон, аз прегледах моите. Намерих тези неща — събирал съм ги през последните шест месеца. Направих копия. Може би ще ти помогнат да убедиш своите шефове по-добре, отколкото аз успях да убедя моите. Все едно си блъскам главата в някаква проклета стена. Не успях да убедя шефовете си за нищо. Сякаш са парализирани в политически смисъл. Предприемат някакъв ход, и Мосад го осуетява. Аз понеча да действам, Мосад почва да крещи: „Ще разкриете източниците и методите!“. Знаеш какво става.
Знам какво става.
— Какви глупости!
— Biduke — точно така. Но най-лошото е, че всяко късче мосадска хартия, което успея да видя — а е трудно да се измъкне нещо от тези кучи синове, повярвай ми, макар да съм виждал някои неща, малко карти и един-два протокола, — и всичко останало, до което съм се докопал, ме убеждават, че Мосад е абсолютно сигурен, че много от оборудването с двойно предназначение, финансирано от Лантос и измъквано от Министерството на вътрешните работи от Андрей, отива в същия район, в който двамата с теб прекарахме известни неприятни моменти преди време.
— Това е безсмислено.
— Знам — това е онази част от уравнението, която не мога да разбера.
— Искам да кажа, Ави, за какъв дявол им е на руснаците сирийците да направят бомба, освен ако не искат да съсипят мирния процес.
— Точно това би трябвало да си мисли и Мосад, Дик — отговори Ави. — Че руснаците позволяват на лошите да направят една шибана бомба. Освен това чувствам, че проклетата машина е почти завършена. Както е казал твоят приятел Уондър, горещият фреон е част от окончателните етапи на сглобяването, а не от началните. Но нещо не се връзва. Опитвам да говоря за това, а Мосад казва на шефовете ми: „Той греши. Няма проблем. Всичко е под контрол.“ Май не мога да убедя никого освен теб, че има проблем.
Глава
5
Алигатора, в качеството си на шибан новобранец — нашия пикантен тюленски начин да кажем, че е най-новият и най-младши член на екипа — трябваше да носи вечерното дежурство. След снощи не възнамерявах да оставя сандъка и съдържанието му неохранявани, въпреки че бях го обвързал с тел, пломбирана с малък, гравиран оловен печат, който казваше на хората, че това е официална собственост на американското правителство. Към папките на Пол в него бях прибавил и материалите от Ави. Бяхме се разбрали да се срещнем пак след двадесет и четири часа и да си обменим информация отново.
Докато Алигатора си играеше на стражево куче, аз и останалите момчета хапнахме по една бърза вечеря с агнешки шашлик, оризов пилаф, две подвеждащо силни бутилки червено вино „Мукузани“ от по петдесет долара и едно необяснимо лошо кафе в „Крейзи Хорс“ — шумно кафене, прикачено към скъп (и официален, съдейки по броя на костюмите „Армани“, щампованите копринени ризи и вратовръзки „Есмералдо Зена“, които преминаваха през вратата) грузински ресторант. „Крейзи Хорс“ беше на петнадесетина минути пеша от онова, което руснаците наричат Световен търговски център, но Уондър беше го избрал заради близостта му с „Динамо“ — на около седем преки — и защото искаше да ни разходи из района, който така усърдно беше разучил.