Приключихме към десет часа. Платих, след това всички ние поехме на юг, покрай Москва-река, през район, който някога е бил работнически, но сега беше пълен с големи, скъпи блокове за настаняване на много от растящото чуждестранно население на града. Москва е град, характерен с цветовете си — сещам се за цвета на сажди, цвета на кал и цвета на мръсни тухли.
В този квартал обаче обичайният монохромен пейзаж беше заменен от трептящи удрящи окото отблясъци на основните цветове във витрините на магазините. Всъщност имаше напълно неочаквани малки барчета не за всеки, уютни ресторантчета и бутици, които се грижеха за стъпващите на скъпи подметки жители. Неизменно пред всяко от тези нови заведения стояха на пост в студа по един-двама биячи, които (съдейки по прическите тип паница) вероятно бяха бивши стрелци от Спецназ или граничари към КГБ. Когато твърдовалутните клиенти идваха или си отиваха, те извършваха онази уникална хореографска последователност с мърдане на стъпалата, свиване на ръката и завъртане на главата, типично за мотаещите се ченгета по целия свят.
Водени от Уондър, бившия морски пехотинец, изпълнявахме една бавна, привидно безцелна обиколка на района. Не беше безцелна: към единадесет бяхме видели всяка алея и проход, ходили по всяка улица и проверили всяка сграда в района на шестте преки около „Динамо“. По това време, съдейки от количеството оплаквания, започвахме да ожадняваме.
Казах на Уондър да Води Към Студената Бира.
— Желанието ви е заповед за мен, о велики, мъдри, и всесилни Дик, хуй такъв, сър — отговори той, както обикновено, искайки да ме нарече псе. Доволен от работата си, той ни поведе край завоя на тясна, тъмна уличка, от едната страна на която имаше малко, изоставено гробище, а от другата — добре построен блок в стил деветнадесети век, и която извеждаше — voila24 — на широк, яркоосветен тротоар, върху който бяха паркирани дузина мерцедеси и беемвета. Казах voila, защото се почувствах, сякаш са ме пуснали на проклетото „Шанз Елизе“, на около една пряка от кафенето „Фуке“. По улицата на групи се движеха добре облечени хора. Шофьорите стояха като на парад и чакаха шефовете си. Една опашка от таксита с бръмчащи двигатели бълваше отработени газове в студения вечерен въздух.
Минахме през колите, докато стигнахме до нисък, боядисан в черно вход, незабележим с нищо освен с мотора „Харли Дейвидсън“, модел хиляда деветстотин петдесет и четвърта година, монтиран над изключително яката метална врата. Моторът съвпадаше по стил и цвят с този на кибрита в джоба ми. Това беше парадният вход за свърталището на Андрей.
Бих добавил, че вратата се тресеше от шума вътре. Пред същата врата стоеше железен бияч, облечен изцяло в черни кожени дрехи в стил петдесетте години, чак до тъпоносите черни мотоциклетни ботуши със сребърни капси и ремъци за шпори и с емблема „Харлей“ между раменете. Изгледа ни отдолу нагоре и после отгоре надолу. След това разтегли голяма, приятелска усмивка и каза на псевдоанглийски:
— Велкум, велкум, го ийн, го ийн.25
Винаги готов да приема покана, дръпнах дръжката на вратата и влязохме.
Почувствах се, сякаш се набутвам в консервена кутия със сардини. Много шумна, гореща, задимена, просмукана от пиене кутия. Бидейки обаче висококвалифицирани и доказани в боя бойци-диверсанти (и следователно добре запознати с тактиката), незабавно се подредихме в човешки клин и се придвижихме заедно надясно, където виждах бара. Уондър водеше. От лицето му разбрах, че се радваше, когато мина край група ГМС — гъвкави млади сладурани — в елечета без ръкави, които се извиваха на музиката и блъскаха дайрета в забележителните си ханшове.
Споменах ли музиката? Споменах ли факта, че беше шумна? Ако не съм, нека ви кажа — беше шумна. Необуздана. Буйна. Свадлива. Съответстваше на тълпата. Тълпата танцуваше по шибаните маси.
След няколко дузини „извинете“ и „оох, това беше добре“, успяхме да се доберем на една 95-сантиметрова ръка разстояние от крановете за бира. Видях, че сервират „Дортмундер Юнион“ и руска бира. Размахах трио двадесетдоларови банкноти към изпотения, претрупан с работа барман, направих знак с ръка за голяма халба, студена халба, посочих крана с швабската бира, вдигнах пет пръста и изревах: