— Пят пиво — пет бири.
Той кимна, протегна ръка, взе парите и изчезна. Съвсем скоро пет еднолитрови халби бяха вдигнати с усилие към мен. Влязохме във владение над тях и си проправихме път към сцената с музикантите. Питате къде ми беше рестото? Продължавайте да мечтаете.
С ръгане, бутане и извиване се отправих към задния край, поемайки челния дозор, след като един подир друг моите момчета изостанаха и ме зарязаха, за да водят невербален разговор с гъвкавите млади сладурани около бара. Погледнах през рамо и видях, че Док вече е влюбен. Ах, младостта е чудна със своите изблици на чувства, нали?
Като продължих напред, заведението взе да добива пропорции като за мен. Стана по-широко, отколкото дълго, с маси, така натъпкани, че всички седяха буза до буза. Малката естрада се намираше до задната стена. Като застанах срещу нея, видях вдясно кухненска врата и дълъг коридор, който, съдейки по жените, проправящи си път из него, водеше до кенефа.
Масите бяха разположени по семейному — искам да кажа, че нямаше двойки. Тук се използваше това, което наричам сядане с грабване за задника — грабваш задника си и сядаш, където намериш. Тълпата беше също толкова креслива, колкото оркестърът и носеше всичко от костюми и вратовръзки до джинси и тениски. Имаше мъже на лов и самотни жени, които бродеха. Ето там, в далечния край, една двойка към седемдесетте пляскаше с ръце в такт с музиката. Повечето обаче бяха групи — четири, шест или осем двойки, очевидни излезли да си прекарат добре — и го правеха. Признавам им на руснаците: обичат да се забавляват и ги бива за това.
Съставът беше по-малък, отколкото очаквах, като за децибелите, които бяха някъде малко под тези на двигателите „Прат и Уитни“ F100-PW100 с форсажен режим (такива използват на самолетите F-15) при излитане с пълна газ. Имаше един двойник на Джери Гарсия26 с електрическа китара. Втори, също толкова окосмен музикант стоеше пред микрофона с малък акордеон, закачен с ремъци на гърдите му, и огромна компютърна синтезаторна конзола, положена пред него. Толкова — само дето звучаха като цял шибан оркестър.
Впуснали се бяха в една въодушевяваща версия на темата от „Зорба Гъркът“. Акордеонът гледаше как си проправяме път покрай страничната стена към вратата на кухнята. Махна ми с ръка. Аз махнах в отговор. Той хвърли нещо към мен. Понечих да се наведа, след това хванах предмета — едно дайре, точно преди да прасне някакъв танцьор на маса по главата. Разтърсих го два пъти и го подадох на един руснак с чувство за ритъм.
Пресуших бирата, поставих халбата на релсата до стената, за да освободя ръката си, и продължих да се промъквам към задната част на заведението. Най-голямата маса в него — точно по средата — привлече вниманието ми. Над дузина потни разбойници в бляскави костюми с италианска кройка, прегърнали обсипани със злато жени в тесни рокли, стояха по столовете, млатеха се с дайретата и се гърчеха под заразителния ритъм на музиката. Люлеещата се маса беше прекалено натоварена, за да се танцува върху нея — пълна беше с богат избор бутилки от водка, шампанско, вино, уиски и коняк и обсипана с дузини чинии, подноси, тави и купи, отрупани с храна. Там сигурно имаше и седящи хора, но в момента ставаха твърде много откачени, хаотични неща, за да се виждат. Отрупани с работа сервитьори в оцапани бели сака пърхаха наоколо, доколкото можеха, като се опитваха да се пазят от летящите колене, лакти и ханшове.
Една влюбена изправена двойка танцуваше еротичен танц и в същото време се наливаше от огромни чаши с коняк или уиски, с преплетени ръце, а компанията ги подканяше с викове и ръкопляскане.
Гледах прикован. Не бях виждал жена да пие така — искам да кажа, че тук ставаше дума за стабилни глътки. Накрая животното с два гърба се раздели. Погледът й долови моя и тя ми се ухили, а езикът й тръгна от ляво на борд към дясно на борд по устните й.
Мъжът гледаше изпълнението, след което направи опит да докара очите си на фокус и отклони мътния си поглед към мен.
Хей — та аз познавах това едро, широко, потно грозно лице. Това беше Заспальцов. Той също ме позна. Очите му се разшириха — след това извика към един Иван на масата, който се обърна и погледна любопитно. Познавах и него — онзи, когото нарекох Дремльов. Видях как по дебелото му червено лице се разля голяма усмивка. Той започна да бръщолеви нещо на останалите на масата, като в същото време жестикулираше. След това слезе от разкривения си стол и се заклатушка към мен.