Дремльов беше едър мъж — метър и деветдесет и пет, може би два. На тегло трябва да имаше сто и двадесетте кила на нападателите от националната футболна лига. Той беше пиян едър мъж. Със стъклен поглед тръгна тромаво точно към мен, като цепеше тълпата и разбутваше всичко по пътя си, с широко разтворени ръце. Прескочи парапета, стисна ме, а след това ме прегърна в съвсем добра имитация на франкенщайново чудовище, правещо пюре, лепна ми по една влажна целувка на бузите и като се смееше, ми каза с пияния си глас:
— Еб твой мать, Дики Марчинко! Добре ни разигра днес!
Стори ми се донякъде (макар и не напълно, като имам предвид последните двадесет и четири часа) забележително, че знаеше името ми, макар да не бяхме официално представени. Тъкмо мислех да го питам за неговото, но той ме изпревари.
— Аз Володя — обясни той небрежно, като с лявата ръка се удряше по големите си като двесталитров варел гърди, а дясната се обви около кръста ми, а дланта му макар и по пиянски, ловко опипа пистолета отзад и ме подбутна неумолимо към кресливата маса. — Ела да се запознаеш със Сергей — другият ти приятел от метрото.
Чувствах се, сякаш са ме вкарали в една от онези сцени в забавен кадър от филмите на Клинт Ийстуд. Онези ранни уестърни, в които играеше човекът без име. Колкото повече се приближавах, толкова повече подробности виждах. Кръговете пот под мишниците на жените. Гънките и петната по саката на мъжете. Ръчно боядисани нащърбени глинени чинии с люти червени чушлета. Издутини в поясите на панталони, от които изпъкваха ръкохватки на пистолети или кръгли дръжки на кожени палки. Напукани и лепени бели подноси с месо, вече изстинало във втвърдили се локвички мас. Сянката по лицето на Заспальцов, който слизаше от стола, за да ме поздрави. Огромни метални чинии, претъпкани със салати с майонеза и варени зеленчуци. Силната, потна миризма на неумити тела. Поднос с нарязана на филийки, смрадлива пушена риба. А там, точно в центъра, скрит от танцьорите по столовете и отрупаните чинии, обърнал гръб на оркестъра, седеше Андрей Юдин. Има един тюленски технически термин за моменти като този, когато разузнаването ти е добро и нещата се подредят. Бинго!
Той дотолкова приличаше на счетоводител, а не на Кръстника, та реших, че вместо предложение, на което не мога да устоя, ще ми пробута книга за приходите и разходите. Носеше се спретнато, костите му бяха фини и бе толкова дребен, че се чудех дали не е седнал на някоя дебела счетоводна книга, защото добре подстриганата брада на мъничката му, дребничка долничка челюст почти опираше в покривката. Двамата гигантски биячи от двете му страни го правеха да изглежда още по-ситен. На китката му видях един от онези тънки, златни часовници марка „Патек Филип“, дето вървят някъде между седем и осем бона. Тънката му прошарена коса — само от нея се разбираше, че е към четиридесет и пет — беше дълга и стилно навита над ушите и яката му. Носеше снежно-снежнобяла риза с разкопчана остра и дълговърха яка. Възелът на широката му яркочервена копринена вратовръзка беше троен или четворен Уиндзор, голям колкото детски юмрук. Тя се губеше в крещяща сива жилетка на сиви карета с изрязани ревери и с тъмен велур по краищата.
До него седеше мадам Юдина. Познах я по, о, 7.5 до 8-каратовия годежен пръстен с овално изрязан диамант, платинената венчална халка от същия комплект с инкрустирани скъпоценни камъни на третия пръст на лявата ръка и свойския начин, по който беше я прегърнал през хубавите рамене. А да не говорим за огромния монограм Ю в черешовочервено, бродиран върху малката, но добре оформена, приповдигната и очевидно безсутиенна лява цица на прилепналата сива изрязана по врата кашмирена рокля.
Не й давах и ден повече от двадесет и пет години, съдейки по котешката й муцунка и изкусно сложения грим, а и тя се перчеше с боядисана в меден металик червена коса, дето e le bec fin — а това означава последен писък на модата, ако си в Париж — сред френските аристокопелета, жени за по една вечер и скъпо платени курви. Тя беше с петнадесет-двадесет сантиметра по-висока от него. Като я гледах, се замислих за езиковия урок, който Ави ми даде по-рано през деня. Да, тя беше истинска руска пизда.
А до мистър Юдин с чаша минерална вода и друга чаша sans лед, поставена точно пред него, седеше Вернер Лантос. От плът и кръв. Кожата му имаше идеален тен и което впечатляваше повече, беше набръчкана като на влечуго, като гънките по лицето му бяха толкова неравно разположени и в същото време така симетрични, както са по опашката на някой огромен крокодил. Къдравата му сива побеляваща коса, изпъкваща от добрия тен, беше пригладена назад така, че изглеждаше като правена на маша. Под чифт страшни бели вежди, с които би се гордял и Брежнев, гледаха меки очи, сиви като кашмирената дреха на мадам Юдина.