Възможно беше също така, макар и не съвсем вероятно, чрез играта си като стария Ясер Арафат на смяна на квартири, Андрей да е успял да „убегне“ на властите. Много по-вероятно беше, след като старият му приятел ръководеше министерството, което уж трябваше да го залови, Андрей просто да е стоял една крачка напред от малкото останали честни полицаи в Москва.
Но тази вечер нещата бяха различни. Тази вечер знаех точно къде щеше да нощува. Е, не знаех съвсем точно. Но ми бяха предоставени двама безупречни източници: моите две огромни странични опори, Заспальцов и Дремльов, знаеха точно къде Андрей щеше да положи добре фризираната си главица за нощта.
Освен това Юдин знаеше, че ще се приберат късно — защото трябва да се отърват от големия ми, мускулест и труден за скриване труп.
И трето, винаги е добре да оставиш враговете си да мислят, че превземат позициите ти, когато всъщност просто ги вкарваш в капан. По една случайност този маньовър е първата тактическа проповед на Сун Дзъ преди повече от две хиляди години. Проповядвана е била и от майор Робърт Роджърс, командир на рейнджърите на Роджърс и основател на американските бойни действия със специални методи, и внесена в речника на Военноморските сили от двадесети век от Рой Боъм, легендарния неподчинителен мустанг, който е главен наследник на философските принципи на майор Роджърс, както и кръстник на всички тюлени.
— Добре — казах и ударих Дремльов по десния бицепс достатъчно силно, за да го накарам да изохка, независимо че се беше гипсирал и едва ли усещаше болка. — Да тръгваме, момче.
Опитаха се да ме водят през тълпата, но в никакъв случай нямаше да допусна да ме държат. Затова си играхме на опип-пляс през целия път до вратата. Минавайки към претъпкания бар, забелязах с периферното си зрение Уондър и Док, но не направих опит да установя зрителен контакт — не исках да издавам, че някой може да ни наблюдава — и продължих към изхода. Освен това контактът не беше нужен. Момчетата ми са оператори. Знаят точно как трябва да го изиграят.
Заедно със следващите ме отблизо ивановци минахме край бияча и излязохме на тротоара. Те се поклатушкаха от опита си да ме отклонят дясно на борд. Дремльов посочи тъмен мерцедес под една улична лампа близо до следващата пряка.
— Вземаме моята кола — каза той.
В никакъв шибан случай. Спрях рязко, извих се и тръгнах в обратна посока.
— Нет — ще вървим натам — казах и посочих натам, откъдето бяхме дошли с хората ми.
Заспальцов погледна към Дремльов. Дремльов погледна към Заспальцов и двамата заговорнически свиха рамене, сякаш аз не присъствах.
— Добре, Дики Марчинко. Ще вървим по дългия път. Може би ще е по-интересно, ако ходим.
Оставих ги да ме притиснат от двете страни, като минахме край добре осветените магазини за твърда валута и направихме слалом между гъсто паркираните мерцедеси и беемвета.
— Е, Иван — казах и плеснах Дремльов по гърба, — познаваш ли Василий Чичков.
— Не Иван. Не Иван — мене Володя — отговори, като наблягаше на всяка сричка. Предъвка въпроса ми няколко секунди, преди да го смели. — Василий — каза той с усмивка, очевидно спомнил си нещо споделено — много добър човек. Стар приятел.
— Знаеш ли, че носеше пръстена от Военноморската академия на приятеля ми? — запитах.
— Военноморска? Не — Василий не военноморски. Той с мене бил в армията — отговори Дремльов, като не разбра въпроса ми и подписа смъртната си присъда. В края на краищата стигаше ми само един от тях за информация.
Завихме зад ъгъла. Светлините тук бяха по-тъмни, жилищният блок от миналия век беше като сянка на отсрещната страна на улицата. Отляво имаше ниска стена, която ограждаше малкото, запуснато гробище.
Дремльов спря и се вгледа натам. Виждах как предавките в мозъка му опитват да се движат. Толкова очевидно беше. Намигна на Заспальцов и каза:
— Почакайте, ако обичате.
Почакахме, благодаря.
— Трябва да се изпикая много — произнесе Дремльов. Прекрачи над разпадащата се еднометрова каменна стена, която отделяше гробището от улицата, а след това се обърна към мен: — Ами ти, Дики?