Защо налапах бетона? Отговорът е, че не исках да създавам неприятен силует. Спомняте си, че нощем нещата не се виждат направо. Виждат се периферно. Затова, ако бях подал големия си словашки нос иззад ъгъла на височина метър и осемдесет, той лесно би бил забелязан от някой, дори наполовина буден — защото линията на сградата ще се измени и аз ще изпъкна. Също е както при лова на елени. Почти никога не виждате целия елен — но движението на бута му или ушите, или опашката привличат вниманието ви, защото нещо мърда там, където не би трябвало.
Същият принцип важи и тук. Като се притисках близо до земята, се опитвах да направя най-малкия, най-незабележим профил за постовия, който и да е той.
А наистина имаше постови. Е, седеше. Един Иван, сам в БМВ серия 7000 — това прави горе-долу четвърт милиард рубли за колата. Моторът на БМВ-то мъркаше, несъмнено за да работи отоплението, и кехлибарените му габарити светеха. Виждах лицето му. Всъщност беше прекалено светло за монокуляра за нощно виждане, защото той бе пуснал осветлението на таблото. Гледаше надолу — може би четеше или дремеше. Както и да е, нямаше значение, защото звуците от приближаването ни щяха да бъдат заглушени от работещия на ниски обороти двигател. Пъхнах монокуляра обратно в джоба си и сигнализирах на останалите, че пред нас има единична мишена.
Паркирал се беше точно пред входа към двора — чифт тежки порти от дърво и ковано желязо, поставени в здрава стоманена рамка. В дясното крило, широко към метър и осемдесет и високо два и петдесет, имаше малка входна врата. Така, ако в блока се прибира сам човек, не трябва да отваря цялата порта.
След като преминехме двора, щяхме да се разделим на работни групи. Пачия крак, който обичаше височини, и Алигатора, който не ги обичаше, щяха да се изкатерят по водосточната тръба, която според покойния и неоплакан Заспальцов минаваше отстрани на сградата. Те щяха да се качат на покрива, да се спуснат с въже и да влязат през прозореца в спалнята на Андрей по същото време, когато ние останалите минем през вратата.
Но всичко по реда си. Със сигнали обясних намеренията си, след което приведен ниско, тръгнах край ъгъла. Правилото тук е да действаш бавно, за да не привличаш вниманието. Възловата дума е бавно. Говорим за напредък в сантиметри, приятели. Разбира се, онова прокрадване и надзъртане, дето го виждате в екшъните със Стив и Чък и Брус, и останалите, е пълна лайнола. Те се движат толкова бързо и шумно, че дори и недоказал себе си мераклия би ги забелязал.
Изминах около три четвърти от пътя си по уличката — шестдесет и пет, седемдесет метра от ъгъла — и започвах да заобикалям един прозорец в стената, край която лазех, когато мистър Мърфи реши, че съм сам и трябва да се присъедини.
Иван в БМВ-то се протегна и погледна през стъклото. Аз замръзнах на място, очертан на фона на мръсните сиви камъни около прозореца.
Той се прозя широко, изпука пръсти и се протегна отново. След това изключи двигателя, отвори вратата и се измъкна навън. Стоя там секунда, осветен от вътрешните лампи на колата. Очевидно нямаше усет за тоя занаят. Аз чух дрънкането на ключовете, когато ги пусна в джоба на панталона си. Бръкна в якето си и извади пакет цигари, с тръскане измъкна една и я пъхна между устните си. След това намери запалка и я приложи към края на цигарата. Дръпна два пъти и издуха дим едновременно през носа и устата.
Стоях като замразен. Дълбоко замразен — дори не дишах. Не забравяйте, че беше студено, а когато е студено, дъхът ви излиза като дим и се осветява от всяка светлинка наоколо. Въпреки че едва ли можеше да вижда добре в тъмното заради лампите на колата, които се включиха при отворената врата, не мислех да поемам рискове.
Дръпна ципа на якето догоре. В същото време се завъртя леко. И въпреки цигарата, въпреки непривикналите с тъмното очи, въпреки всичко, периферното му зрение ме откри.
Осъзнаването, че ме е видял, ми подейства като удар от… е, не може да се обясни, но човек разбира за какво става дума, когато се случи. А той дори не беше видял мен. Той просто беше видял нещо. А това нещо го направи мнителен. Замръзна на място за миг. След това ръката му се отправи на север — първоначалния етап на захвърлянето на цигарата, разкопчаване на ципа на якето и изваждане на скритото нещо в него.
В подобен случай се прави само едно нещо и аз го направих. Нападнах. Наведох глава, оттласнах се от стената и се завтекох като шибан бик към него.
Той все още се мъчеше с ципа си, когато стигнах до него. Отпусна ръка и направи финт наляво, след това надясно, докато летях към него като пословичния камион „Мак“.