Финт-минт — връхлетях отгоре му като шибан футболист-защитник срещу нападател. Съборих го на тротоара — инерцията ни отхвърли три-четири метра зад колата, и започнахме да се борим за захват. Той се изтърколи върху мен и ме прасна с коляно в топките. Ох, от това ми спря дъхът. Но не и преди да го прасна отдолу нагоре с юмрук в главата. Потъркаляхме се още малко, с длани, ръце и крака, борещи се за надмощие.
Режимът на обучение на отряда „Алфа“, най-елитните съветски и постсъветски специални части, разделя ръкопашния бой на два вида: бой за захващане и бой за убиване. Този Иван се опитваше да използва върху мен втората част. А като се съди от начина, по който едновременно замахваше към гърлото ми, ръгаше лицето ми с лакти и се опитваше да отстрани очните ми ябълки, се виждаше, че е ходил на спецназ-школа. Там учат на бързина — това ще рече, че искат учениците им да могат да нанесат повече от двеста удара в минута. Този се опитваше — ама съвсем истински — да се справи много по-добре.
Но скоростта не е всичко, приятели. Точността също е от значение. Затова той фраскаше и удряше, драскаше и праскаше, пляскаше и пердашеше. И доста го биваше, при това — беше силен по онзи гъвкав, неотстъпващ начин, типичен за слабите, жилави хора.
Но аз бях по-тежък от него най-малко с двадесет и пет килограма. Освен това съм едър, здрав и як кучи син, който прави преси с двеста килограма по 145 пъти всяка сутрин в 05:45 на двора във вила „Свирепия“. В дъжд или слънце. В сняг или киша. Махмурлия или с увиснала пишка. Така че 200 удара в минута или не, когато от бутаници се премине към тупаници, както казват в Париж, успях да го надвия. Хвърлих го точно както онези в родеото хвърлят юниците, претърколих го по корем, възседнах го, затиснах махащите ръце с краката си, сграбчих го под мандибулата — това е долната челюст в медицинските училища — и завъртях главата му на 270 градуса в дясна посока, което стори доста кофти неща на малките шийни прешлени във врата му.
Чух как костите му изпукаха — пук-пук-пук. С един удар с лакът малко над лопатките му гарантирах, че няма да стане никога вече, след това изтощен се изтърколих от него.
Целият епизод от момента, в който ме видя, досега не беше отнел повече от двадесет и пет секунди — но доста напрегнати секунди, повярвайте.
Лежах на тротоара със затворени очи, изпотен, задъхан и с болка в почти всеки от мускулите си. Накрая погледнах нагоре и видях приличните на велосипедно кормило мустаци на Док Трембли, които трептяха нервно над мен.
Коленичи, протегна ръка и вдигна лявата ми ръка от земята, после натисна китката ми с два пръста.
— Остаряваш, разбити заднико. Преди две години сърцето ти нямаше да надхвърли сто удара след такъв като него — прошепна той и леко ритна трупа с върха на обувката си. — Сега пулсът ти е към сто и четиридесет-четиридесет и пет.
— Да, ама това ми е за втори път за една вечер — изграках. — И освен това той е мъртъв, а аз съм жив.
Избърсах потта от лицето си, претърколих се, вдигнах се на колене и започнах да претърсвам трупа. От раменния му кобур извадих зареден и поставен на предпазител автоматичен пистолет „Токарев“ със заглушител и резервен пълнител с осем патрона с кух връх. Останалите части на тялото му предадоха цигарите и запалката, тънък евтин портфейл, смачкана кърпичка и ключовете от колата на стоманен ключодържател с още дузина други ключове. Проверих портфейла. В него имаше карта за самоличност със снимка — военна или от специалните служби, като я гледах. Опитах се да прочета думите на кирилица, но не беше възможно. Той полицай ли беше, или военен? Знаех, че много хора и от двете професии работеха за мафията като телохранители, и двете възможности съществуваха.
Подадох ключодържателя на Уондър, който бе дошъл с останалите:
— Виж дали някой от тези става на вратата.
След това се вдигнах на крака.
— Хайде да върнем Иван на мястото му, за да можем да се заемем с работата си.
Алигатора бръкна в колата и изключи плафона. Док хвана Иван за краката, аз — под ръцете и го повлякохме.
Никой от ключовете не стана на портата или малката врата. Това задейства аварийната ми сигнализация, която е монтирана точно под путкодетектора и глупостомера в десния долен сектор на мозъка ми, непосредствено зад малкия мозък. Изпратих Гризача и Алигатора за бърз оглед. Скоростното им разузнаване не показа нищо нередно. На източния фронт все още нямаше нищо ново.