Но не можехме да останем неподвижни вечно. Затова тихомълком започнахме да слизаме по стълбите. Движехме се бързо, но тихо, в същия ред, в който бяхме се качили. Зад мен Док държеше своя „Токарев“ над рамото ми и търсеше цели. Зад него Пачия крак и Алигатора се движеха като сенки. Гризача и Уондър с щръкнали антени завършваха групата.
На половината път до площадката на втория етаж — там, където бях видял светлина зад вратата при изкачването — наредих да спрем. Тюленският влак спря, неуловимо тих, докато аз продължих напред. Стъпало по стъпало слизах към подозрителния етаж. Светлината беше угасена. Сега, движейки се с части от сантиметъра, стигнах до тежката дървена врата, залепих ухо до нея и се заслушах.
От другата й страна някой дишаше. Не можеше да сбърка човек. Човешко дишане. Дълги, дълбоки вдишвания.
Те, които и да бяха, се намираха зад тази врата и ни чакаха. Знаех какво са намислили, защото съм го правил. Оставяш противника да отмине, а след това го стискаш в сандвич между своите сили — напипваш го от две посоки наведнъж в смъртоносен кръстосан огън.
Не и тази вечер. Сега тези задници щяха да пострадат от моя кръстосан огън. Трябваше ми почти минута да се върна и да обясня с ръце в тази слаба, слаба светлина какво искам от хората си.
Планът бе готов. Оставаше само да го изпълним. Уондър се върна по стълбите до апартамента на Андрей. Отвори вратата, а след това я затвори отново — този път с осезаемо „щрак“. Когато тръгна надолу по стълбите, Пачия крак и Алигатора поведоха. Гризача и Уондър ги последваха бързо. Минаха край вратата с бързи и ефективни движения, но и достатъчно шумно, че да ги чуят.
Аз и Док останахме на площадката, с гърбове, притиснати към стената, изправени точно до касата на вратата. Аз бях заменил пистолета си с нож. Док държеше стабилно в ръката си своя „Токарев“.
Чакахме в пълна тишина. Без да дишаме. Без да мърдаме. Исках задниците зад вратата да чуят движението на другите, не нашето.
Тишината беше абсошибанолютно оглушителна.
Чух как моите примамки слязоха на първия етаж. Точно тогава вратата до лявото ми ухо се отвори.
Трима бяха — двойка стрелци в черно като нинджи, заедно с шапки „балаклава“, предпазни жилетки и тъпоноси автомати „Бизон“, последвани от един офицер. Знаех, че е офицер, защото макар и да носеше също такава шапка, като хората си, в ръката си държеше само пистолет.
Изпълзяха на площадката. Стрелците бяха така силно концентрирани върху примамката ми и така силно искаха да запазят тишина, че не ни забелязаха. Офицерът, по-добре обучен от другарите си, си направи труда да погледне в двете посоки на вратата.
Док завря цевта на пистолета си в ухото му. Очите му се разшириха от шока. Преди да успее да реагира, изтръгнах пистолета от ръката му и залепих длан върху устата му. Пистолетът изтропа на цимента — край с шумовата дисциплина — и овциферът се опита да махне ръката ми със собствената си лапа в ръкавица. Хей, на китката му имаше метал. Познат метал. Не можех да видя лицето на този задник заради балаклавата. Но познах чисто новия „Ролекс Президент“ и прошепнах за приятелски поздрав:
— Еб твою мать — да ти го начукам, полковник Ролекс!
И точно тогава лампата minuterie светна и един ехтящ руски глас отдолу ни заповяда да направим нещо. Това беше от онези бързи, универсални фрази, дето не се нуждаят от превод, защото независимо дали ти я викат на английски, френски, италиански, иврит, арабски, португалски, урду или руски, тя звучи абсолютно еднакво.
Какъв точно е преводът на думите? Това не е важно. Важна е същината. И независимо от езика, същината е една. Тя е: „Не мърдайте, гадни копелета, или кажете кои са ви наследниците по завещание.“
Само че тази вечер аз имах моя собствена същина. Моята същина значеше „Майната ви, руснаци“.
Примигнах на светлото и погледнах надолу по стълбището към заплахата. Полковникът от ОМОН започна да мърда и аз пъхнах върха на ножа си под брадата му, като го рязнах точно над адамовата ябълка.
— Бъди послушен, малкия — казах му.
Светлината беше хванала двамата руски нинджи-стрелци на площадката под нас. Последният от тях се бе извъртял в наша посока. Автоматът му бе в положение, готово за стрелба. Предпазителят в стил АК стоеше в режим автоматична стрелба. Виждах пръста му на спусъка. Всъщност виждах как Иван обира хлабината, докато започна бавно да се изкачва по стълбите към нас.
Зад мен Док Трембли не поемаше никакви рискове. Просна нинджата с един изстрел в средата на темето. Никакъв звук — само едно туп и през балаклавата му се появи трето око. Иван се плъзна по стената, като остави кърваво размазано петно по плочките от раздробения си тил, падна в седнала поза, претърколи се и се срина върху автомата си.