Размених полковника на Док за автомата и резервните пълнители, хванах руснака за гърлото и го опрях в стената.
— Док, пази го.
Док правеше компания на полковника с цевта на своя „Токарев“, докато аз го освободих от „балаклавата“ и извърших бързо претърсване и инвентаризация.
Джобовете на връхната куртка бяха празни. Отзад? Чисто. Служебният колан — белезници, сгъваем нож и два пълнителя за „Токарев“. Бойната униформа — задните джобове на панталона: един портфейл, пълен с американска валута. Ламинирана лична карта — като онази, която бях взел от Ивана в БМВ-то. Това обясняваше много неща. Предния джоб: мръсна кърпичка. Но за да съм сигурен (а и защото носех ръкавици), я разтърсих и открих два диамантени пръстена, забележително прилични на осемкаратовия пръстен и платинената венчална халка, които за последен път бях видял на пръстите с хубавия маникюр на мадам Юдина. Пъхнах пръстените в джоба си — ще ги предам в посолството.
Алчният задник понечи да каже нещо. Какво? Нима не харесваше факта, че съм намерил сувенирите му? Усмихнах му се гадно и го цапнах с опакото на дланта си, достатъчно силно, за да му пусна кръв от устата.
— Майната ти, смрадливо копеле.
Десният му разтегателен джоб на бедрото съдържаше клетъчен телефон „Моторола“. Отворих го, за да видя дали работи, изчаках да чуя сигнала за избиране и го затворих, след което продължих работата си.
Иначе беше чист. Не, позволете да се поправя. Иначе не съдържаше нищо, което да бъде евентуално смъртоносно за мен и хората ми. След като свърших, взех белезниците на полковника и ги стегнах силно около китките му. Силно. Надрасках ли новия ролекс? Ау, жалко.
Обадих се тихо в стълбищната шахта.
— Гризач…
— Казвай — чу се отдолу.
— Слизаме.
— Ясно.
Поставих полковника пред себе си и здраво го стиснах за бицепса. Док ни охраняваше отзад с „Бизона“. Прекрачихме двата трупа и се отправихме към площадката на приземния етаж.
Не трябваше много време, за да открия, че представляваха малък отряд — и ни бяха притиснали — или поне така смятаха. Направих бързо разузнаване — върнах се в апартамента на полковник Ролекс и неговите нинджи, и надзърнах през прозореца. ОМОН бяха провели тази операция по доста елементарен начин. Нямаше прожектори, нямаше бариери, нито московски полицаи да пазят улицата. Видях само четири коли, разпръснати ветрилообразно в големия двор, със светнали фарове, насочени към жилищния блок. Вратата на мястото на БМВ-то сега бе широко отворена, а него го нямаше. Преброих осем, девет, десет стрелци от ОМОН в черно зад колите. Насочих монокуляра към отсрещния покрив и видях трима снайперисти. Нещо не беше наред тук — старият свиреп воин откри нещо кофти.
Наведох монокуляра, нагласих на фокус и за втори път огледах противника. Набитото око казва доста. Първо, видях, че нито един от тях не носи катерачески приспособления — не видях седалка за рапел, въже или макара, или пък карабинка.
Това значеше, че нямаше да опитват да се качват на покрива и да слизат през стълбищната шахта зад нас. Така не се правят операциите в градски условия.
Второ, всички коли бяха частни. Окей, не съм капацитет, но съм виждал достатъчно Русия и нейните официални лица, за да знам, че когато видя две бели БМВ-та и един мерцедес в цвят слонова кост, и един огромен сребърен „Шевролет Каприз“, не става дума за ДИ — държавно имущество. Освен това нямаше камион от тези за специални тактически действия с оборудване и помощни средства. Нямаше и командна и контролна кола, която да координира комуникациите и да не допуска цивилните до стрелците.
А — виждам вдигнатата ви ръка, нежни читателю. Да, полковник Ролекс беше донесъл всичките допълнителни неща при нападението на дачата преди две вечери, включително и проклетите приспособления за катерене, въпреки че не му трябваха. Но сега нямаше нищо такова. Оценка: тези задници работеха на частно.
Върнах се на бегом на приземния етаж, взех клетъчния телефон от ръката на Уондър и набрах нула, девет, пет, две, пет, две, четири, пет, едно.
Зън, зън. Зън, зън. Зън, зън. Сещате се какво става. Така продължи около тридесет секунди. Накрая един сънен, намръщен глас с руски акцент отговори:
— Американско посолство. С какво мога да ви бъда полезен?
— Тук е полковник Ричард Марчинко, командир на Мобилната група за обучение по сигурността във Военноморските сили — казах. — Случаят е спешен. Незабавно ме свържете със заместник-ръководителя на мисията.