Глава
8
Нашият приятелски настроен ръководител на Мисията (и изпълняващ длъжността извънреден и пълномощен въздухар) Бартлет Остин Вайът пристигна на сцената след шестдесет и една минути в лимузина, шофирана от офицер от охраната на посолството и притисната между два военни автомобила „Силвърадо“ — огромни шевролети с четворно предаване, в които седяха половин дузина шпиони от охраната, въоръжени до зъби. На калниците на всичките автомобили се вееше знамето със звездите и лентите и до един пристигнаха с включени червено-сини лампи. Малко след като американците влязоха в осветения двор, пристигнаха още три коли: първо, огромна лимузина „Зил“ с половин дузина различни антени. Караше я шофьор от ОМОН с черна барета, до когото забелязах автомат АК-47, 410 калибър, подпрян с цевта нагоре, и няколко големи пълнители на съседната седалка.
След зила се движеха две малки черни жигулита, натъпкани с толкова много огромни побойници, че приличаха на онези малки коли в цирка, на които се возят клоуните. Помислих си — една от по-приятните мисли през вечерта, — че аналогията ми не бе твърде далеч от истината.
Агентите от Охранителната служба се появиха от колите с готови за стрелба автомати MP-5 и „Бенели“ и заобиколиха кадилака, с гръб към него. След това излезе Барт. Беше отделил време да се облече за случая: двуреден дипломатически костюм на тънко синьо райе, бяла риза, вратовръзка на точици. Лъснати обувки. Но човек виждаше съня в очите му и напрежението, а тялото му издаваше под какъв стрес се намира. Шофьорът нареди на хората си да оставят повече място за Барт и те разшириха санитарния кордон около него с по три метра от всяка страна. Барт тръгна като осъден към килията си — три крачки, последвани от рязък кръгом, изпълнен по войнишки, още три крачки и нов рязък кръгом.
Сега беше ред на руснаците. Виктор Гринков се возеше сам в зила — знаех това, защото беше включил плафона и виждах отпуснатото му лице в профил. Изчака четирима от побойниците си да излязат от едното жигули, да заобиколят колата му и да му отворят задната врата. Той се появи с черна кожена чанта, дръпна ръкавите на ризата си и подуши въздуха като стара, подла руска мечка, каквато си беше.
След това кимна едва и побойниците го заобиколиха, като го поведоха към колата на Барт в диамант. Диамантът, ако не сте запознати с този език, е формата на предпазния кордон, предпочитан от агентите на тайната служба, когато ограждат ПОТУС. И точно както руснаците копираха всичко от нашите оръжейни системи до телевизионните студия (без да платят нито стотинка за права), бяха възприели и нашите методи на охрана на лицата от изпълнителната власт.
Първият от руските бодигардове се приближи нос до нос с един от охранителите на Барт Вайът. Иван натисна, сякаш за да го отмести. Но агентът от охраната не се поддаде. Иванът спря, а след това, необяснимо, отстъпи, като накара диаманта да се свие.
Лош ход. Никога, никога не се отстъпва земя. Агентът от охраната просто направи две стъпки напред и зае вакуума, оставен от руснака. Сега вече той беше наистина объркан. Обърна се, сякаш за да зададе въпрос на шефа си Гринков. Вместо отговор получи шумен шамар през лицето си. Отбележете първата точка за американците.
После, като даде да се разбере каквото имаше да се разбира, плътната стена от американци се раздели и Виктор Гринков — сам — бе допуснат да отиде при ЗРМ, който го прие с кратко, официално ръкостискане.
Аз се спуснах от наблюдателния си пункт на втория етаж и погледнах през открехнатата входна врата, за да видя преговорите от това ниво. Двамата разглеждаха дебел куп листа в чантата на Гринков.
Руснакът изръмжа. Барт очевидно му отговори със същото, защото той завря нос в лицето на ЗРМ и каза нещо, от което Барт очевидно се обиди.
Раменете на Барт се отпуснаха, ръцете му се разтвориха с вдигнати нагоре длани, сякаш казваше: „Е, какво, по дяволите, мога да направя?“ Руснакът не хареса това — започна енергично да клати глава — но Барт не искаше и да чуе. С прекръстени ръце той поклати глава отрицателно и каза на Гринков:
— Нет.
Руснакът не прие това добре. Стовари чантата върху покрива на кадилака, пъхна пръст под носа на Барт и му каза нещо. Барт пусна ръце и се нацупи. Руснакът се изсмя подигравателно, обърна се на пети, грабна си чантата и тръгна към лимузината си между руските и американски охранители.
Барт го последва с увещания. Руснакът не беше щастлив. След това спря на място.