— Но аз имам още работа…
Той ме прекъсна:
— Вие нямате думата, полковник. Това е дипломатически въпрос, не военен. Аз вече разговарях с вашите началници във Вашингтон — контраадмирал Прескът по-точно. Той ме увери, че каквото реша да направя, той ще го подкрепи. Сега, ако обичате…
Барт ми обърна гръб, нахлузи чифт очила с костена рамка и разгледа шепата страници на кирилица, по които имаше печати, лентички и друг дипломатически боклук. Прочете всеки документ в тестето с усърдна концентрация, подписа и/или постави инициалите си на посоченото място, после, след като свърши с раздаването на автографите, ги върна страница по страница на Гринков.
Иванът разгледа всеки подпис отблизо, като бръчкаше нос, сякаш мастилото миришеше на ферментирал тор. След това той подписа три документа и ги подаде обратно на Барт. Останалите бяха складирани в кожената чантичка, която Гринков затвори със замах. Руснакът вдигна лявата си ръка. Шофьорът на зила извади един изтъркан куфар от кафява кожа и го подаде на министъра на вътрешните работи. Чантата бе напъхана вътре и върната на шофьора, който я постави на задната седалка на лимузината.
Гринков се обърна към мен. Не изглеждаше доволен.
— Вие ми създадохте големи проблеми — каза на английски. — Няма да го забравя.
— И на мен ми беше приятно да се запознаем — отговорих.
Иванът вкара два дебели пръста в устата си и изсвири, сякаш вика такси. Стрелците от ОМОН свалиха оръжието. Прокарах монокуляра си за нощно виждане по линията на покрива. Снайперистите бяха изчезнали.
Върнах се към вратата, където Уондър и Алигатора държаха полковник Ролекс за яката.
— Пуснете го — казах — и да се махаме оттук. Каквото и да казват тия задници, ние имаме още работа.
Виктор Гринков и неговите побойници ни съпроводиха до посолството. Изненадахме ги, когато накарах силвърадото, в което се возех, да спре пред хотела ни, за да си вземем багажа и стоманената кутия.
Когато Виктор видя кутията, пощуря, и се разкрещя на Барт, че това очевидно са материали, принадлежащи на Руската федерация, и той ги искаше — веднага. Откровено казано, ако не беше шефът по охраната на посолството и неговите стрелци, мисля, че Барт щеше да се опита да ме накара да предам шибаната кутия (само че нямаше да стане, приятели). Но регионалният служител направи шумен протест пред Виктор, че както всеки може да види, кутията беше запечатана с двойка оловни печати с надпис POGUS35, което означава Собственост на правителството на САЩ, и следователно е официално имущество на американското правителство, и че всеки опит да бъде взета ще доведе до физически, а не дипломатически действия.
След като преодоляхме този проблем, продължихме към портала на посолството. Като стигнахме, зилът и жигулитата спряха съвсем близо до входа. Аз се обърнах точно навреме, за да видя как затъмненото стъкло на Виктор се спуска надолу и с кисело изражение на лицето той наблюдава как американският конвой влиза вътре в безопасност.
Безопасност, разбира се, е относителен термин. Спряхме пред главния вход на сградата. Слязох от силвърадото и се отправих към вратите, наблюдавайки как Виктор и грозният му екип от жигулитата ме гледат. Барт изскочи от кадилака си и се затича, за да стигне до вратата преди мен. Но ръката му ме докосна и той спря, а след това отскочи, сякаш е пипнал прокажен.
Обърна се, за да ме изгледа в очите. Изражението на лицето му абсолютно добре пресъздаваше абсолютното му аристократично отвращение и антипатия.
— Вие и хората ви ще ме чакате в преддверието на моя кабинет. Аз ще се заема с вас след половин час — и ще съжалявате, че ми създадохте тези притеснения и срам пред правителството, на което сме гости — излая.
Най-скъпи нежни читателю, както вероятно си представяте, не се чувствах нито особено приятелски настроен, нито любезен, нито благ и затова отвърнах с онзи обичаен отговор, предпочитан от повечето тюлени в подобни ситуации:
— Защо не идеш да се чукаш някъде, тънкохуй гноемъд задник такъв — прошепнах тихо, като се усмихвах през цялото време, в случай че имаше камери на охраната.
Леле майко, господи и ега ти, неизвестно защо, това наистина вбеси дребния минетчия. Той започна да рипа наоколо като маймуна, пръскаше слюнка край ухото ми и с натопорчен показалец ми обещаваше край на кариерата, разтуряне на групата ми и всякакви други страшни неща.
Знаете ли, поведението на Барт ме разстрои. В края на краищата аз съм O-6, което е капитан I ранг във военноморския флот на САЩ. Аз съм командир на тактическа група. Да поговорим малко за тези факти. По традиция, доктрина и обичай задълженията на командира във Военноморските сили са категорични. Той е изцяло, напълно, докрай и безусловно отговорен за безопасността на своя кораб и за доброто състояние на хората си. И докато може да е част от командната верига — веригата на Военноморските сили, или най-малкото на армията, позволете да кажа — неговият авторитет (и пълната отговорност към него) е недвусмислено абсолютен. Казано с просто, разказно изречение, командирите управляват групите си. Точка. Край. Толкова.
35
Съкращение от