Моята група може и да не беше от най-влиятелните тактически единици във Военноморските сили на САЩ. Но тя е под мое командване и управление при операция. И от моя гледна точка Барт — независимо от званието, положението си или раздутия в неговите очи собствен образ — не представляваше елемент в командната верига на моето звено. Аз отговарях пред контраадмирал Кени Рос във Вашингтон и в крайна сметка пред главнокомандващия военноморските операции, председателя на Съвета на началник-щабовете, министъра на отбраната и президента, а не пред Държавния департамент или неговите надлежно назначени представители.
Или, казано на онзи базов тюленски и подводнодиверсантски език, който вероятно разбирате, че ползвам през повечето време, не беше необходимо да търпя тези лайнарщини от него в никакъв случай.
А и не възнамерявах да допускам тактическата грешка на Барт, т.е. да скачам наоколо и да пръскам обиди, а да не говорим за слюнките, пред моите или пред неговите хора. Може и да не знаете, но едно време и аз бях дипломат — прекарах една година, но не в костюм с тънки, а с тигрови райета (тюлените не носят други костюми), като аташе по военноморските въпроси в Пном Пен, Камбоджа. И научих отрано в дипломатическата си кариера, че когато искаш да кажеш нещо на свой колега дипломат, което може да го засрами, опозори или по друг начин да го обезпокои, трябва да го направиш насаме, и то не пред погледа на представители на правителството на страната, в която се намираш. Може би Барт беше забравил тези елементарни подробности от поведението на дипломата. Но не и аз. Руснаците все още ни наблюдаваха и не желаех да им давам повече удовлетворение от това, което получиха вече. Ето защо, каквото и да имах да казвам, щях да го кажа вътре, насаме.
Хванах Барт над лакътя, извъртях го и започнах да го вкарвам в посолството така, че да изглежда отзад — откъм портала на посолството — сякаш сме потънали в дълбок разговор. Казвал ли съм ви, че редовно правя преси с двеста и повече килограма? Казвал съм ви? Добре. Припомнял ли съм ви, че три пъти в седмицата тренирам за заздравяване на делтовидните мускули, бицепсите, трицепсите и мускулите на дланите? Не? Е, така е. Което означава, че ако искам да се хвана за нещо, аз мога да стисна мнооого яко.
Очите на ЗРМ станаха като чинии, погледна към мен и изскимтя:
— К-к-к…
Вижте, стиснал бях Барт за делтовидния мускул, който се намира в задната част на ръката, по средата между лакътя и рамото. Бях го вдигнал леко и трябваше да пристъпва на пръстенца. Мога да ви кажа, че не беше правил никакви упражнения, защото нямаше и следа от мускул там, където го стисках достатъчно силно, че да му оставя отпечатъци. Никакви. А и съдейки от начина, по който дишаше, знаех, че сигурно изпитва силна болка, когато го прекарах с маршова стъпка в двойно ускорен ритъм през вратата, покрай поста на охраната и до вратите на асансьора.
Пуснах го и той отстъпи от мен, като разтриваше ръка.
— Господи, какво се опитваш да…
Нямах настроение за тези неща.
— Виж какво, Барт, млъквай, докато не…
— По дяволите — започна отново да заеква. — Казах ти… заповядах ти…
— Ти не ми заповядваш, Барт. Точка. Край. — Така го изгледах, че разбра — хвана ли го следващия път, ще му счупя ръката. Спря да бръщолеви достатъчно дълго, за да успея да вметна няколко неща. — Освен това, ако ще обсъждаме тези неща още, по-добре да влезем в мехура, защото това тук — потупах стоманената кутия, която Док и Уондър вкараха при нас — е свръхсекретен материал.
Това го накара да се сепне. Май още смяташе, че бях отишъл там, за да си играя на някакви шибани игрички.
Мехурът, както е известен, е на осмия етаж на сградата на посолството. Всъщност той отнема толкова голяма част от седмия, осмия и деветия етаж, че ако искате да преминете от едното крило на осмия етаж до другото (посолството има две крила и мехурът се намира горе-долу на равни разстояния помежду им), трябва или да се качите до десетия, или да слезете до шестия. Мехурът беше изграден към края на седемдесетте от съвместен екип на Агенцията за национална сигурност, ЦРУ, Бюрото за дипломатическа охрана към Държавния департамент и американските инженерни войски. Може би това е единственото място в цялото посолство на САЩ в Москва, което е абсолютно обезопасено срещу подслушване. Самата стая е малка, навярно пет или пет и половина метра на десетина. Има една непретенциозна дървена заседателна маса и две дузини неудобни, евтини пластмасови градински столове, които обикновено стоят натрупани в три редици до стената. Причината да се използват точно такива столове е, че в тях не може нищо да се скрие. На масата седеше обезопасен факс и двойка телефони със закодиран сигнал. Няма видеомонитор. Няма компютър. Колкото по-малко оборудване има в мехура, толкова по-малко трябва да се притеснява човек, че го подслушват или компрометира операцията.