Влезете ли в мехура, винаги изпитвате някакво чувство на клаустрофобия. Причината е, че всъщност се намирате в една стая в друга стая, в трета стая, която, от своя страна, е окачена в друга, огромна, сигурна, подобна на куб конструкция.
Това, което ще ви кажа сега, е секретно, и затова, моля ви, не го казвайте на никой друг, става, нали? Всъщност, след като свършите с тази глава, не е зле да откъснете страниците, да ги надробите на парченца и после да ги изгорите. Добре, всеки от над дузината осигурителни слоеве, от които е съставен мехурът, има различен вид потискаща система за преодоляване на различни начини на наблюдение и технически, електронни или сигнални устройства, каквито използваше КГБ (и каквито сега използва Федералната служба за контраразузнаване) срещу американските дипломати.
Искате конкретни данни? Окей. Срещу ултрависокочестотните и много високочестотните радиовълни инженерите бяха окачили метални бариери с формата на медни пити. Срещу атака с микровълни или рентгенови лъчи, използвани през осемдесетте, те монтираха поредица от оловни щитове. За да блокират проникване на ултразвук — това е, когато разчиташ звуковите вълни, дето отскачат от стените, прозорците, вратите и други — има две херметично уплътнени прегради, пълни с някакви па̀ри, през които непрекъснато се подават отделни звукови вълни (всяка със свой уникален тон на вибриране). Освен това всички стени са конструирани така, че да поемат, а не да отразяват всеки звук. И накрая, вътрешната заседателна зала всъщност плава във вана с гъста течност — точно както жълтъкът на яйцето стои в белтъка. Вратите (две са и са разделени от мъртво пространство, в което се подават звуци) са дебели двадесет сантиметра и приличат повече на люкове на ядрена подводница, отколкото на врати в посолство.
Двамата с Барт, придружени от Алигатора, Пачия крак и кутията, се качихме с асансьора до осмия етаж, завихме наляво, тръгнахме по къс коридор и преминахме през едни двойни врати, пред които стоеше човек от ЦРУ или Службата за охрана на дипломатите, който или три пъти дневно вдигаше тежести, или носеше автомат MP-5 под добре скроеното си спортно сако, или и двете. Оттам маневрирахме стоманената кутия през тромавата, двустъпална пневматична заключваща система на вратата и влязохме в мехура.
Момчетата поставиха кутията на масата, казаха:
— Ето, шефе — и напуснаха сцената.
Барт взе един пластмасов стол от купчината до стената, огледа го, а след това извади кърпичка от джоба на панталона си и избърса седалката. Доволен, че сега столът бе достоен за неговия СД (старши дипломатски) задник, го постави на началническото място (разбрах, че е там, защото пред него се намираха всички телефони), после седна със скръстени ръце и изпълнено със съмнение лице. Погледна ме.
— Е?
Протегнах се и извадих малкия нож „Гербер“ от калъфа на колана си. Барт видя, че ножът е окървавен, понечи да каже нещо, но премисли и спря. Срязах лентите около кутията. След това развързах дясната си обувка, свалих я, изух чорапа си и извадих малкия плосък ключ, който бях залепил с лейкопласт към долната страна на стъпалото си. С него отключих малкия, но ефективен катинар на кутията, оставих го на масата, отворих кутията, извадих материалите на Пол и тези от Ави и ги разкачих от папките.
Барт протегна ръка към дебелия топ листа, бележки и снимки в ръката ми.
— Добре, да видим.
— Мисля, че е по-добре аз да ти опиша всичко — казах.
Изгледа ме замаян, но отпусна ръце в печална поза и остана на мястото си. Чакаше — с главно Ч.