Да, знаех, но не бях казал нито една дори мръсна думичка по въпроса. Според мен аз просто се бях срещнал със стар приятел и другар по оръжие. Човек, с когото съм действал на бойното поле. Човек, който е спасявал живота ми и чийто живот съм спасявал аз. Що се отнася до мен, Ави Бен Гал ми е другар по кораб и в тази дума влагам всичките й присъщи най-нежни и сълзливи чувства. И точно това казах, приятели, на заместник-ръководителя на мисията.
Разбира се, обяснението ми не беше от значение. Всъщност почти виждах думите си да влизат в лявото му ухо, да прелитат през черепа му и да излизат от дясното ухо, попадайки в шумопоглъщащите панели по стената на метър и двадесет от него. Защото Барт не ме слушаше. Това беше очевидно. Не — той вече съставяше телеграмата си до Вашингтон.
Докато пишеше, аз си опаковах нещата — пъхнах документите обратно в стоманената кутия. Може би ще намеря някой във Вашингтон, който ще се вслуша в разума.
Веждите на Барт скочиха и застанаха в положение „мирно“.
— Стой, полковник — каза той. — Не можете да правите това. Документите трябва да останат при мен. Сега са собственост на посолството.
Заключих кутията и го изгледах.
— Слушай, Барт, защото ще кажа това само веднъж. Тази кутия и всичко вътре е собственост на Военноморските сили на САЩ. Освен това в нея има експлозиви и оръжие. А съгласно устава на Военноморските сили аз имам право да защитавам експлозивните устройства и оръжието, като използвам смъртоносна сила.
Вдигнах кутията за дръжките. Адски тежеше, но аз бях толкова ядосан, че можех да я нося. Всъщност исках ЗРМ да види, че мога да я нося без чужда помощ.
Изгледах го злобно.
— Много те моля, Барт, много те моля — дай ми повод да използвам смъртоносна сила.
Глава
9
Вашингтон беше нехарактерно топъл, но характерно влажен за сезона в онзи следобед, когато пристигнахме. Така че между потта и проливния дъжд се измокрих до кости, докато намеря комбито си на паркинга на летището. Избърсах се с един мърляв парцал от някакъв автосервиз, а после откарах колата пред изхода на пристигащите пътници. Момчетата натовариха кутията и след дълго пътуване из стария град Александрия се отправих в западна посока и на юг през окръг Принц Уилям към вила „Свирепия“ — моите двеста акра езера и змии, която почти, но не съвсем, стига до базата на морската пехота в Куантико.
Полетът до дома не беше нито лесен, нито приятен. Пътувахме до Париж с трета класа в един самолет на „Ер Франс“ A-340-300. Питате какво значение има това. Ами самолетите A-340-300 са с 47 редици третокласни места, общо 208, вместо 139-те седалки в икономичния клас в A-300 или A-310. Важно е, защото, ако сте едрокалибрени и есктрадълги, тире, екстрамускулести като мен, ще получите диагноза схващане на краката само ако прекарате повече от час в дребните третокласни седалчици, разстоянието между които е само четиридесет и пет сантиметра — това е от облегалка до облегалка — и които не се накланят. Позволете да добавя, че полетът от Москва до Париж трае грубо четири часа. Не, нека се коригирам. Полетът от Москва до Париж трае четири груби часа.
Питате защо не взехме самолет на „Нортуест“ или „Делта“? Защото персоните нон грата от Руската федерация нямат право на лукса да чакат самолетите със собствения си флаг. Те биват откарани с автобус до Шереметиево възможно най-бързо и натоварени на първия излитащ самолет. Честно казано, не знаех кой повече ни искаше извън страната — Ивановците или Барт Вайът.
Проблемите ни не свършваха с предизвикващите схващане седалки. След като слязохме от самолета, си поиграхме на игрички с френските douaniers (това са митническите служители с кръглите, плоскодънни шапки на главите) на втори терминал на летище „Де Гол“ около нашия сандък със смъртоносни неща. Вижте, тъй като летяхме с „Ер Франс“ от Москва, трябваше да сменяме терминалите и настоях да носим на ръка сандъка. Френските митници може и да не бяха спрели своето oeil37 към резервоарите с горещ фреон на Вернер Лантос на път от Париж за Близкия изток през Мистик, но за малко не им се спука дебелото intestin38, когато чуха пълния доклад за автоматите MP-5 и пистолетите ни, които бяха POGUS (Собственост на правителството на Съединените щати).
След три нецензурни разговора по телефона до кабинета на военния аташе в Американското посолство бяхме разрешили проблемите на всички и транзитирахме (да, точно така му викат) разстоянието от миля и половина до първи терминал. След това минахме през охраната. (Впрочем това действие ни отне два часа и половина боричкане и ново обаждане до посолството, защото митничарите от терминал едно очевидно не си говореха с митничарите от терминал две.)