• Факт: „Лантос и Ко“ бяха инвестиционни банкери. Вернер Лантос познаваше всички хитрини от играта „Изпери парите“.
• Факт: Вернер Лантос беше работил с Москва повече от две десетилетия. Знаеше как да движи нещата, кого да купи и преди всичко, държеше си устата затворена.
О, но, учителю Марчинко сан, в Москва има много други банки.
Вярно е, попова лъжичке. Но Вернер Лантос беше единственият банкер в записките на Пол Махон. Той беше единственият банкер, чиято снимка притежаваше Пол. Името му фигурираше на товарителницата, която намерих в дачата на Андрей Юдин, а и аз го срещнах в компанията на Андрей Юдин и Виктор Гринков. И израелците го следяха от години — всъщност те бяха пуснали един от най-добрите си разузнавачи по следите му. Едно и едно и едно и едно е равно на четири.
А, учителю Марчинко сан, логиката ви е накъсана. Давате само едната страна на уравнението. Вашият дипломат в Москва, Барт Вайът, заместник-ръководителят на мисията, ви каза съвсем недвусмислено, че Вернер Лантос е от добрите.
Имаш право, попова лъжичке. Но познай какво? Аз реших да не обръщам внимание на информацията от Барт.
Защо, учителю Марчинко сан?
Защото, попова лъжичке, бях решил, че Барт е част от проблема, а не от решението.
Сега ме объркахте напълно, учителю Марчинко сан. Току-що направихте един огромен скок и не мога да ви следвам.
Слушай и се учи, попова лъжичке. В своя трактат по стратегия от втори век, учителят У Чи говори за поражение чрез презрение.
„Убеди неправилно врага си да те презира — пише той, — и ще го победиш.“
Точно това бе предизвикал у мен и Барт. Още от първия ден, когато стъпихме в Москва, той се трудеше — здравата, бих добавил, — за да почерни живота ми. Със съжаление казвам, че не бях реагирал никак неконвенционално. Доста време и енергия бях пропилял да измислям начини да заобиколя забраните му. Преди всичко стоял бях встрани от посолството — което, сега разбирах, бе точно каквото Барт е искал да постигне.
Имаше още нещо: инстинктивно не бях харесал Барт Вайът по един силен начин, който чувствах в червата си и който не ми се случва твърде често. Научил съм се да вярвам на инстинктите си. Те са ми пазили живота. Сега дълбоко до мозъка на костите си имах усещането, че Барт е част от проблема. Можех ли да го докажа? Не. Още не. Но точно сега чувството, че не е съвсем чист, ми стигаше.
В 08:35 следващата сутрин се появих в униформа и подходяща плитка пред кабинета на контраадмирал Кенет Патрик Рос (еднозвезден) на четвъртия етаж на Е-образното крило, помъкнал огромен черен кожен чувал от онези, големите колкото куфар, които пилотите използват, за да си носят картите и книгите. Старши адютантката зад бюрото посочи с палец някъде към вратата и натисна електронната ключалка. Аз завъртях полираната дръжка надолу и натиснах тежката облицована с дърво врата навътре. Директорът по операциите, плановете и политическо-военните въпроси седеше сплескан във високия си кожен съдийски стол, сложил чифт очила с половин стъкло малко над веждите си, концентрирал вниманието си върху нещо на огромния екран „Сони“ на десния борд на неговото бюро клас „Изпълнителен персонал, първа група“.
Махна ми да влизам, но ме остави да стоя прав, докато натискаше копчетата и правеше всички онези компютърни, скапаняшки неща, които правят еднобитовите дипломърди, за да запаметят документите си и да затворят програмите си, да го напъхат на модемите си или не знам какво още.
След като приключи с компютъроложката работа, бутна чекмеджето с клавиатурата и мишката под бюрото си и двамата чухме едно задоволително „трак“, от което се разбра, че е ЗАТВОРЕНО. Чак тогава посочи добре износения кожен фотьойл с дървена рамка пред бюрото си и даде знак, че чувалът и аз трябва да се паркираме там. Не, не се усмихваше.