Нито пък поздравът му беше особено приветлив.
— Дик, казвал ли ти е някой, че притежаваш световен талант да кипваш лайната на хората?
О, да — чувал съм всички предишни сто и нещо куплета на тази песен. Тя е по-дълга от „Деветдесет и девет бирени бутилки на стената“40.
— Мама му стара, адмирале, може да не съм най-добрият в маниерите, но пък съм адски добър мозъчен хирург.
Има адмирали, на които можете да кажете страшната думичка мама, и има адмирали, на които не можете да речете същата страшна дума. Кен Рос, чийто собствен запас профанизми рядко надхвърля „дявол го взел“, спада най-изненадващо към първата категория. Въпреки това ме изгледа с изражението „не ме развеселяваш“, което ядрените подводничари пазят за стягане на дисциплината сред бойците си.
— Може и да наричаш себе си мозъчен хирург, Дик, но започвам да мисля, че действаш с чук, вместо със скалпел.
Започна бързо да барабани с пръсти по бюрото си.
— Това е сериозно нещо. Какво, по дяволите, направи там заедно с хората си? Да не би да изнасилихте групово жената на посланика?
— Виж…
— Не, Дик, ти виж. Нашият приятел Пол и семейството му умират. Аз дърпам огромен брой конци, за да те изпратя там за малко тайно разузнаване — точно това, което ти като тюлен би трябвало да умееш добре. И какво става? Пристанище Чонгджин отново. Помниш ли Чонгджин? Ти с твоята „Червена клетка“ трябваше да се промъкнете и да позяпате там и толкова. Вместо това взривяваш един шиб… проклет севернокорейски кораб и за малко не опекоха задника ми заради това. Сега, вместо да проникнеш и да се огледаш, си уреждаш статус на персона нон грата. Никога повече няма да те пуснат в Москва, знаеш ли? И не става дума за руснаците, а за нашето посолство. И познай какво още има. И французите не те харесват много. Изглежда, не можеш да преминеш през едно летище, без да предизвикаш дипломатически инцидент.
Свих рамене. Имах по-добри теми за разговор.
— Голям изтакован праз.
По лицето му разбрах, че според него празът е голям и е изтакован. Но си мълчеше, за да мога аз да говоря. Вместо това извадих трите листа хартия, които бях взел от апартамента на Андрей Юдин, и ги плъзнах по бюрото му.
— Тези ми трябват преведени колкото е възможно по-бързо — казах.
— Какво представляват?
— Не знам, но ги намерих в апартамента на мъртъв мафиот през нощта, когато станах персона нон грата, и ми се ще да разбера.
Адмиралът ме изгледа, вдигна телефона и набра един номер.
— Трябва ми превод от руски — веднага — излая той. — Тук. Моя кабинет. Да.
Погледна ме, въздъхна примирено като адски ядосан, но предан родител.
— Добре. Ще стане до час. Но не мисля, че там ще има нещо, което може да подобри положението ти в момента.
— Виж, адмирале, аз съм тюлен. Свикнал съм с всякакви военни ситуации. Включително и врялата вода.
Той не оцени опита ми да се пошегувам.
— Виж какво, ако смяташ, че това не е сериозно, помисли пак. Въпросът е поставен на бюрото на Пинки Прескът и той вече се е заел с него. Вчера цял ден имаше срещи. И то до късно вечерта.
— За какво?
Подводничарят избарабани с пръсти по бюрото един безшумен арпеж.
— Не знам. Елиминира ме. Казаха ми само, че иска да се представиш в кабинета му след — Кени Рос погледна часовника си — дванадесет минути. Точно в девет часа. А в случай че не знаеш, той също не те обича много.
Пинки — по дяволите. Сега разбрах защо Кен Рос е толкова разстроен. Време беше за Дики да върви на майната си, което значеше, че ще ми го начукват по многобройни начини.
Добре, навярно тук са необходими няколко литературни отклонения. Ако сте чели предишното трио романи „Свирепия“, значи знаете всичко за моите дълги и продължаващи отношения с Пинки Прескът III, контраадмирал (двузвезден), Военноморски сили на САЩ, и останалите няколко параграфа можете да ги прескочите. Ако не сте, то идете и си купете шибаните книги — веднага. Също така трябва да внимавате, защото след малко може и да ви задам една малка гатанка.
Пинки Прескът III или Пинки Фъшкията41, както предпочитам да го наричам, е син и внук на адмирали. Като тях и той е ходил в Анаполис. И като тях е прекарал цялата си кариера по различни административни постове на сушата. Единствената разлика с неговия татко и дядо е, че Пинки някак си е минал през базовото обучение по подводна диверсия/тюлени и се е озовал във военноморските поделения за война със специални методи. Позволете да уточня за архивите, че Пинки никога не е виждал истински бой, не е водил хора в бой и не се е ангажирал с никакви диверсионни операции. Той обаче е усвоил до съвършенство изкуството ХАРВО — хартиената война. Дайте му топ листа от луксозните, текстообработваща програма и лазерен принтер и ще ви накълца доста добре. Всъщност Пинки е (истински шибан Пикасо на докладните записки) проклетият Миямото Мусаши
40
Песничка, дето прас, една падна и станаха 98, 98 бутилки на стената, прас, една падна и станаха 97 и т.н. — Б.пр.