И така седях и медитирах, докато в съзнанието ми навлезе превзетият глас на превзетата адютантка, вратата се отвори и ме допуснаха при Негово Кралско Присъствие. Ще ви стане приятно да узнаете, че Пинки изглеждаше ужасно. Той не понася стреса, а от външния му вид съдех, че вероятно е много стресиран. Косата му, склонна да застава в пози, характерни при облизване от крава, сега беше напълно щръкнала. Кожата му имаше сиво-жълт цвят, а бузите — призрачно сив. Беше опитал да скрие тънкото дистанционно за телевизора под куп хартия. Но то стърчеше като жалък тънък хуй, какъвто си беше Пинки. Той проследи погледа ми, видя, че съм го видял, и се опита — без успех — да го побутне по-навътре под листата.
— Търсил си ме. — Не виждах смисъл да се обръщам към него по малко име.
Пинки взе една къдрава страница от дебел куп факсове, съобщения и други документи и я разклати срещу мен, сякаш правеше някакво шаманско заклинание.
— Това с-с-с-ъобщение е истинска об-б-б-ида — заекна той.
Не мислех да правя нещата лесни, а и той не знаеше, че досието му от Следствената служба на Военноморските сили е станало на каша. Затова запитах:
— К-к-кое, П-пинки?
— П-п-по дяволите, не прави това. Не ме подигравай. — Изправи се доколкото можа в стола си. — И се казва, „Кое, сър!“ — напевно добави той. Посочи нашивките на ръкава си и запита: — Това какво е? Да не ти е пилешки дробчета?
— Не, сър — отговорих, като произнесох ясно думата „псе“, за да я чуе. — Това са едни други неща — излизат отзад на пилето.
— Не ми говори така, Дик — каза, опитвайки да звучи авторитетно. — Аз съм адмирал, по дяволите. Ще ме назначат на работа в Белия дом.
О, със сигурност. А мен щяха да направят главнокомандващ.
Пинки затвори очи и няколко пъти си пое дълбоко дъх — несъмнено за да снижи кръвното си със стотина или повече единици. След това положи факса върху бюрото си, изглади го и посочи с костеливия си пръст купчината, от която беше го взел.
— Донесоха ми — започна той, като наблягаше на всяка сричка с потупване върху листа, — че си превишил указанията си в Москва.
— Направих това, което сметнах, че трябва.
— Точно така. — Той ми се усмихна с онова превъзходство на бюрократа, открил, че не е изпълнена точка А или е пропусната подточка Б. — Направи това, което сметна, че трябва. Но превиши указанията си. А те бяха посочени ясно в заповедта за мисията ти. Имам ги пред себе си и съм подчертал съответната част. Ти и хората ти трябваше да… цитирам: „Съветвате и обучавате персонала от Военноморски сили на САЩ, назначен към АМПОС в Москва, по процедурите на безопасността, умения за оцеляване в населени места и антитерористични мерки.“ Точка. Край на задачата. Но не и за теб. Не — ти създаде дипломатически инцидент. Ти беше обявен за персона нон грата и депортиран. И сякаш това не ти стигаше, ти създаде на нашия аташе по военноморските въпроси в Париж — и мой стар и скъп приятел и съвипускник от академията, мога да добавя — голям личен срам.
— Какво искаш да кажеш? — запитах. Нямах време за такива бюролайнарщини. Трябваше да събера мъжете си, да съставя изпълним план и да тръгвам на лов. Лоши типове бродеха, а аз стоях сврян в тоя шибан кабинет и си губех времето с един арогантен задник.
— Искам да кажа — отговори Пинки, в чийто глас се промъкваше известна острота, — че съм разформирал групата ти.
— Какво? — Абсурд. Не може да го е направил.
Изражението на лицето ми очевидно го въодушеви.
— О, да. Разтурена. Разпусната. Разпиляна. Разформирана. — Плесна с ръце като дете с новата си играчка. — Разпръсната на вятъра.
Както казах, невъзможно беше. Не може да се е движил толкова бързо, и му го казах.
— Удивително е какво могат в БЮЛС — ако си забравил, това е нашето бюро за личния състав, — когато запалиш огън под стола им — отговори Пинки.
Лоша, лоша грешка бях направил, като сметнах, че в Пентагона вече никой не работи до късно. Очевидно Пинки е поработил доста извънредни часове за този свой малък ход.