Кен Рос подаде глава през вратата на кабинета си.
— Здрасти, Дик. Какво каза той? Как мина?
Предполагам, че по лицето ми разбра как е минало. Махна с ръка да вляза, с мрачно, но решително изражение.
— Влизай. Да видим какво може да се направи.
Като за подводничар — при повечето подводничари, искам да ви напомня, ако нещо не е на проверочния списък, значи не съществува — Кен Рос имаше едно чудесно и агресивно отношение към моята ситуация и му бях много благодарен в този момент.
Защото, приятели, факт е, че нямах намерение да приема присъдата на Пинки или на системата. Първо, оставаше смъртта на Пол. След това курсът на моя кораб още не беше свършил и нямаше да свърши, докато не раздам възмездие на всичките му убийци. Второ, мътеше се нещо голямо и опасно и нямаше да спра, докато не разкрия какво е то. И на последно място дори и да сметнете, че не е важно, вярвам, че съществуват сериозни проблеми във връзка с концепцията за нулево дефектни Военноморски сили. Смятам, че за да оцелеят Военноморските сили, някой трябва да оспори концепцията.
О, нулево дефектни е политически подходящият начин да разрешиш редица объркани, сложни и нерядко чепати проблеми. Политиците обичат нулевия дефект, защото елиминира всички неприятни бичувани в пресата събития като „Тейлхук“. Всичко е чисто. Спретнато. Изрядно. Така си е.
Но, приятели, военните не са клуб за социални контакти или университет, или корпорация. Това е огромна и понякога трудно управляема структура, която съществува само за едно: да воюва. Много политици забравят това и се опитват да използват армията за други цели. Според мен в момента, в който възложите на военните други мисии — да се правят на полицаи или социални работници, както ги използваха в Хаити или Сомалия например, — ще се провалите. А в момента, в който опитате да превърнете армията в поредната организация от цивилен тип, със социални правила за нулеви дефекти и наредби и други изисквания, я обричате на провал.
Военните са различни дори на най-ниско ниво. Вие, цивилните, си имате президент. Аз нямам. Аз имам главнокомандващ. Вие имате граждански права. Аз нямам. Попадам под Общия военен устав, който ми отнема много от конституционните права, за чиято защита съм готов да умра.
Значи ние сме различни. Освен това в момента, в който опитате да направите всички в армията равни във всяко отношение, ще се провалите. Да, всички войници са тъмносиви. Да, всички морски пехотинци са зелени, а всички моряци са сини. Расата, религията, социалният произход — не давам и не трябва да давам пет пари за тях. Както казах, аз съм застъпник за РВР, или равните възможности при работа. Което означава, както е и в онази Божия заповед за войната със специални методи — аз се отнасям към всички еднакво. Което означава (хайде всички да го повторим, моля): просто… като… с боклуци. Не търпя нищо по-различно.
Като казах това, трябва да добавя и че има някои служби — сещам се за тюлените и рейнджърите, — които не приемат добре идеята за РВР-изма. Всъщност те не приемат добре 99,9 процента от „измите“, каквито и да са те.
Тъй като съм човек от Военноморските сили, нека изследвам типа личност, от която става тюлен. Той трябва добре да понася болка и дискомфорт. Задължително е да стане част от екип, но да знае как да мисли за себе си. Трябва да гледа врага в очите и да натисне спусъка без колебание, независимо дали този враг е мъж, жена или дете. Да, дете. Едно единадесетгодишно момиче с АК-47 е толкова потенциално опасно за живота, колкото двадесет и пет годишен мъж с АК-47. Трябва да го застреляте. Шокира ли ви това? Е, позволете да ви напомня, че Рой Боъм създаде тюлените първо и преди всичко за убийци. Всъщност той ми казваше, че предпочита хората му да идват направо от ареста — защото така знае, че са склонни към някое и друго углавно престъпление и дребна кражба (а често и за всички останали углавни престъпления и дребни кражби). И не се шегуваше.
Също така Рой ми казваше, че ако трябва да избира между семейството си и своите тюлени, без да се колебае, ще избере вторите.