Док Трембли не можах да намеря. Или поне не, докато не се обадих до къщата си и не пуснах паролата на телефонния си секретар. Съобщение едно беше с депресирания глас на Док, който се оплакваше, че се обажда от един телефон във влак на „Амтрак“, тръгнал за военноморската медицинска служба в Гротън, Кънектикът, и питаше какво, мамицата ми, бих могъл да направя, за да го измъкна оттам с максимална скорост. Съобщения две и три, и четири бяха от останалите — с подобно съдържание. Да направя ли? Затворих телефона, като знаех, че нищо не мога да направя.
Единственият оцелял беше Уондър — той не е тюлен и е неофициално освободен от секретната си работа във Военноморските сили и прехвърлен в моята МГОСВС. Кени Рос направи някои бързи проверки и установи, че Пинки изобщо не знае за съществуването на Уондър. Запишете това като малка, но значителна победа за добрите. Но онова съобщение — дето казваше, че телефонът му е откачен и няма нов номер? Отново набрах в дома на Уондър, като натисках всяка цифра внимателно. Този път получих ръмжащо известие, че вкъщи лампите светят, но няма никой. В обърканото си състояние просто бях набрал грешен номер. Оставих кратък доклад за ситуацията и го предупредих — долу главата и горе пишката.
Но фактът, че Уондър си беше наред, не решаваше моята дилема. Пинки много добре ме беше заврял натясно. Не можех да го заобиколя, защото нямаше при кого да отида. Цялата ми шибана командна верига от главнокомандващия надолу стоеше на негова страна.
Кен Рос се облегна в стола и вдигна крака върху бележника на бюрото.
— Нещо пропускаме — каза. — О, между другото получих твоите листа.
Посочи към един плик под тока на дясната си обувка.
Взех го, отворих го и се вгледах в списък на патагонски. Списък с неща като вакуумни пещи, центрофуги, помпи, газопречиствателно оборудване — безсмислени неща.
Кен Рос протегна ръка:
— Дай да видя какво пише.
Погледна. Зачете се. Каза:
— Посрани Боже!
— Мама му стара, какво има, адмирале?
— Дик, това си е списък на оборудването, което ти трябва, за да вземеш уран и да го обогатиш до плутоний за бомби.
Не разбирах това напълно. Но Кен Рос разбираше.
— Вземаш урана и го нагряваш във вакуумна пещ, докато стане газ. След това го завърташ в центрофуга. Атомите U-238 се отделят, защото са по-тежки. Атомите U-235 — от тях правим оръжията — падат на дъното. Събират се, отново се пускат в центрофугата, и отново — стотици, дори хиляди пъти, докато получиш чист U-235.
— Звучи като да правиш уиски нелегално.
— Принципът е същият. Вземаш ферментиралия ечемик — урана — и го „дестилираш“, докато получиш стопроцентов атомен коктейл за цепене на глави. Главната разлика е, че при атомния вариант няма истинска дестилация. Прегряваш го, след това го преохлаждаш, после центрофугираш и пречистваш. След като свършиш процеса, получаваш плутоний от оръжейно качество.
— За това трябва ли голям завод?
— Зависи колко голямо оръжие искаш. Ирак се опитаха да направят атомни оръжия — ядрени глави и артилерийски снаряди. Но ако ти трябва преносимо устройство, са необходими само няколко десетки грама обогатен плутоний. — Замисли се. — А той може да се произведе в относително малки мащаби.
— Адмирале — казах, като се чувствах достатъчно комфортно, за да му говоря на малко име, — разбирам каква е реакцията в Москва, но от онова, което току-що каза, мисля, че списъкът на Андрей е истински динамит. Израелците също го разбират. Изпратили са един от най-добрите си агенти в Москва да работи в посока, направо успоредна на тази на Пол. И смятам, че гледаме към потенциална катастрофа — да не говорим, че Пол загина, докато събираше информацията — и трябва да действаме. Но аз не мога да действам, ако ще бъда шибаният помощник на помощник-задника в корабостроителницата. — Замълчах. — Виж, ако имах възможност да покажа материалите си на някой с половин мозък, знам, че ще успея да го убедя, че съм попаднал на нещо.
Кени Рос си свали очилата, събра длани зад тила си и се намръщи към мен.