Като мина и това, двамата с главнокомандващия ми измислиха командна верига. Председателят и там получи каквото искаше. Издейства преместването на Кени Рос от Пинки Прескът и назначаването му към Съвместното командване J-2 — разузнавателния персонал. След това председателят се обади на тризвездния генерал, който ръководеше работата на J-2. Обясни, че утре сутринта при него ще се яви Кени, за да започне работа по една секретна програма, ръководена от кабинета на председателя, и че Кен трябва да получи пълно съдействие.
Генерал Крокър насочи показалеца си към моя нос.
— Дик, ти ще докладваш направо на контраадмирал Рос. — Погледна към Кени. — А ти, Кен, ще докладваш направо на мен. — Поусмихна се. — Ще правим нещата прости като целувка, глупако. Така може и да свършим нещо.
Поисках да си върна хората. Тук срещнах голямото разочарование за сезона. Председателят настоя, че събирането на групата ми е невъзможно. Щяло да предизвика прекалено силни вълни в системата — а може и да предупреди някой за това, което става. Генерал Крокър каза, че съм сам — поне засега.
Решението му ме обезсърчи. По принцип тюлените не действат сами. От първия ден на обучение се научаваш да действаш като част от екип. От приятел в плувната двойка до корабен екипаж, до взвод тюлени — всичко се прави така, че да се поощрява сплотеността на групата и взаимозависимостта между хората в нея. Ето защо заминаването ми соло ме правеше по-неефективен тактически, отколкото щях да бъда с малка група.
В по-личен план мислех, че ако оставя решението на Пинки непроменено, изпращах неверни сигнали към хората си — че са наказани заради мен. Но пък такова мислене е прекалено далновидно за него. Винаги съм смятал, че първостепенното задължение на офицера е към хората му. Той може да бъде наказван заради лошите си решения — или решения, които вдигат прекалено вълнение, — но те не трябва да страдат заради такива решения. Очевидно Пинки Фъшкията не мислеше като мен и затова хората ми страдаха. И най-лошото беше, че нищо не можех да направя — засега.
Може и да болеше, но нямаше време за размисли. Трябваше да се изпълнява мисия и за момента поне щях да съм сам. А в известен смисъл последните няколко часа имаха приятен резултат — отново можех да заобиколя Пинки Прескът и тромавата бюрокрация на Военноморските сили относително (наблягам на тази дума) безнаказан.
Но манипулирането на системата, колкото и да ме задоволяваше лично, не беше целта на малкото ни упражнение. Нещата бяха далеч по-сериозни. Хората, които задействаха веригата събития, завършила със смъртта на Пол Махон и семейството му, все още се намираха някъде там, ненаказани.
Руснаците замисляха нещо ново и опасно и моята страна беше изложена на опасност.
Трябваше да тръгвам на работа.
Част втора
Доверявай се, но проверявай
Глава
11
Тръгнах обратно към вила „Свирепия“ в 13:30. Откровено казано, предпочитам да работя там и тъй като това нямаше значение за генерал Крокър (както виждате, вече си говорехме на малки имена с председателя на Съвместното командване), изминах шестдесетте и пет мили на юг и запад към своите двеста и нещо акра, три хладилни шкафа с бира, четири каси джин „Бомбай“ и петстотин хиляди патрона. Обичам да работя у дома, защото оборудването за упражнения, сауната и ваната с хидромасаж на двора са много удобни. Както и дългият пет метра бар с меден плот в мазето, който би направил чест на повечето кръчми в стария Вашингтон.
Но по-важното е, че старият кабинет в Пентагона, използван от Мобилната група за обучение по сигурността във Военноморските сили беше напълно неподходящ (дори и да го исках). Намира се в един задънен коридор в края на третия етаж на крило Б. Представлява нещо малко по-голямо от тристаен апартамент с бюра, столове, три телефона и факс. Но аз не се оплаквам от местоположението или декорите му. Истинският проблем беше, че там нямах достъп до информация. Нямаше компютър. Нямаше достъп до секретната система „Интелинк“ и следователно никаква възможност да научиш нещо за враговете си.