Днес обаче ме смятат за противник на новите технологии. Аналогов анус във века на дигиталните сфинктери. Какво да ви кажа? Помня с известна обич пишещите машини — ръчните, „Роял“ и „Ъндъруд“, а и — голяма въздишка, голямо удоволствие — „Смит Корона“. Мама му стара, дори изпитвах носталгия по онези „Ай Би Ем“ модел „В“ — същите, които Християните в действие обичаха заради самоунищожаващите се карбонови ленти за еднократна употреба. Всъщност допреди десет години ние, тюлените, все още използвахме пишещи машини. След това бюджетите ни се поразшириха и бяхме въвлечени — с оплаквания и роптаене от повечето от нас — в Информационния век.
Както и да е, за да не изоставам от времето (а да не говорим за наводнението от факти и битове информация), Стиви Уондър се беше съжалил над мен и пое работата, която с кеф нарича Директор по проучванията и електронните убийства, или ДПЕУ. Той си върши работата по Интернет и си е създал някои много интересни — не, пленителни дори — познанства в киберпространството, каквото и да означава това шибано нещо.
Moi, аз, все още предпочитам нещата, които мога да сложа някъде и да извадя оттам. Затова си имам шкафове за несекретните документи. Всички материали със секретно обозначение се намират в два петстотинкилограмови огнеустойчиви сейфа, закупени първоначално от Агенцията за национална сигурност за съхранение на ленти от уловени съветски съобщения. Сейфовете са захванати с анкерни болтове в цимента и са в стаята с котлето, зад купчината дърва. Разбира се, най-важните неща пазя в главата си. Да, имам дълга и подробна памет.
Когато свих от дългия половин миля път с чакълена настилка в дългия криволичещ път към къщата, видях сивия „Фолксваген“ костенурка на Уондър, паркиран на асфалтираната площадка пред гаража, и дочух стрелба някъде иззад къщата — двойни изстрели в бърза последователност, известни като „чукове“. Това означаваше, че той е на стрелбището. Преди няколко години построих стрелбище със стометров коридор. Да, знам, че съм съден и следователно не мога да притежавам огнестрелно оръжие. Но момчето Уондър и другите весели, мародерстващи палавници имат валидни и законни разрешителни за носене на оръжие. Освен това, когато изпълнявам военна задача, мога — и, разбира се, трябва — да нося необходимото оръжие. Това е част от мисията.
И така, за да продължа да съм във форма и смъртоносен, изградих стрелбището, където момчетата да изострят смъртоносните си таланти и аз — своите, като, разбира се, използвам одобрените военни оръжия. Стрелбата в края на краищата е крехко умение. В „Тюлен 6“ стреляхме ежедневно. Май съм ви казвал, че моите седемдесет и двама тюлени вкарваха в мишените си повече куршуми годишно, отколкото всички морски пехотинци на САЩ, 174 000 на брой. И го правехме — а Пинки Прескът се оплакваше продължително и на висок глас, че моят бюджет за патрони е по-голям от този на морската пехота. Пинки не вярва в стрелковите умения. Така е, защото по него никога не са стреляли.
Снех униформата и се преоблякох в дънки и тениска с надпис „Мръсни работи правим мръсно и евтино“. Проверих телефонния секретар — имаше съобщения от момчетата. Питаха какво става бе, мамка му, и молеха папа-сан да изчук-чука всичко. Аз вече се бях заклел да го изчук-изчукам, но трябваше да почакат. Имаше по-спешни неща в момента.
Обух сандалите, скочих в един от шестколесните всъдеходи до гладиатора, свих край високата стена на езерото, дадох газ към хълма и прецепих през гората. Не, не отивах на гости на баба си. Отивах на шибаното стрелбище.
Извих автомобила така, че той само помилва омърляния с кал джип, с който Уондър беше дошъл, скочих и махнах с ръка. Уондър ми махна с лявата си ръка. В дясната държеше малък — ама наистина малък — пистолет. Приближих се и видях, че е най-новата му играчка — онзи „Глок 27“, който беше носил и в Москва. Уондър винаги е предпочитал деветмилиметровите мощни „Браунинг“ пред всеки друг автоматичен пистолет. Казва, че харесва класическия им стил — и факта, че може да улучи петаче от двадесет и пет метра, ако пистолетът е добре настроен. Но са тежки и трудно се носят при мисия, особено ако пътуваш с малко багаж като нас. Затова неотдавна беше минал на „Глок“, който влиза много добре (не там, където си мислите) в малък кобур отзад на кръста или в някоя от онези малки флуоресцентно яркозелени торбички, с които човек изглежда като някакъв тъп турист.