— Ало, Ави, обажда се Вашингтон.
— Разтревожих се. Ти изчезна от лицето на земята.
— Шибаните руснаци ме обявиха за персона нон грата. Не получи ли съобщението ми? Обадих се в службата ти на път за дома.
Пауза. Стори ми се разсеян.
— Не… никакви съобщения. — Чух как слага ръка на слушалката и говори нещо на иврит на някого.
След това, изглежда, натисна бутона за изчакване, защото от другия край на линията настъпи пълна тишина.
— Ави?
Отново тишина. След това щракване.
— Rak rayga, Дик — една секунда.
Още петнадесет секунди нищо, а след това гласът му се върна на линията:
— Дик — каза, — извинявай, но трябва да тръгвам. Изникна нещо важно.
Погледнах екрана на мълчаливия телевизор в другия край на стаята.
— Париж, нали, Ави? Париж.
Ави млъкна като моя телевизор.
— Да — отговори накрая. — Трябва да ида в Париж.
— И аз отивам там.
— Логично е. — Чувах дишането му. Говореше с хладен тон на професионалист. — Нека поддържаме връзка от време на време, а? Чао, Дик. Чао.
Гласът му започна да отслабва, когато свали слушалката, за да я постави на апарата.
Извиках:
— Ави, Ави, Ави, чакай!
Изглежда, отново сложи слушалката на ухото си, защото гласът му се чу силно и нервно. Искаше да тръгва, а аз го задържах.
— Mazzeh — какво има, Дик?
— Идвам сам. Ти отиваш сам. Искаш ли да го изиграем както преди години?
— Чакай. — Телефонът отново млъкна за няколко секунди. След това гласът се появи. — Става.
— Къде да те намеря?
Замисли се.
— Още ли пазиш телефонния ми номер вкъщи? В истинския ми дом, а не тук.
— Чакай. — Изтичах по коридора, нагоре по стълбите, грабнах куфарчето, изсипах съдържанието му на леглото и започнах да ровя с лапи из купчинката, докато намерих стария си тефтер с адреси и подгънати листа. Свалих ластика, който го държеше цял, и запрелиствах парцаливите страници, докато намерих нерегистрирания номер на Ави в Херцлия, Израел.
В бърз галоп се върнах на телефона в мазето с трофея си в ръка.
— Имам го!
— Добре, но не го повтаряй по телефона.
— Ясно.
— Сега запиши следните номера: двеста и шест и сто и тринадесет.
— Готово.
— Добре — сега извади първия номер от първите три цифри на моя номер и добави втория към вторите три цифри.
Направих го.
— Готово.
— Добави кода на страната и града и ще разбереш къде съм в Париж.
— Добре — дадено. Ще се видим там утре.
Той не си губи времето с любезности.
— Чао.
Линията заглъхна.
Сложих слушалката върху телефона, вдигнах я отново и набрах номера по формулата на Ави. Заето. Изчаках тридесет секунди и опитах пак. Заето. Мразя, като става така. На петия опит телефонът избръмча три пъти. След това отговори един галски женски глас:
— Cercle National des Armeѐs, bon soir.
Това беше шибаният парижки Клуб на армията — намираше се точно под един голям френски нос.
Не, пред него няма статуя на Де Гол. Но Cercle, както е известен, се намира в съседната врата до един от оперативните центрове на най-голямата френска разузнавателна организация, le Service de Documentation Extérieure et de Contre-Espionnage, което, както вероятно вече се досещате, се превежда Служба за външно разузнаване и контрашпионаж и се нарича СВРК — льо жабарския еквивалент на ЦРУ.
Ави щеше да се скрие на най-видно място. Е, ако той го можеше, можех го и аз.
Междувременно Уондър, който се оплакваше на висок глас — някои дори биха казали вулгарно, — защото оставаше тук за момента, седеше пред компютъра и вадеше битове и байтове от киберпространството. И както Ави ми беше казал в Москва, за нашата плячка нямаше много информация. Обществено достъпните материали за Вернер Лантос и „Лантос и Ко“ бяха много малко — или поне на английски език. Но съществува и ЧПИС. Какво е ЧПИС? Това е Чуждестранната прогнозна информационна система, незасекретен клон на ЦРУ. Всеки ден те превеждат и пускат една селекция от прогнози и вестникарски статии от страните по света. ЧПИС е на разположение на много колежански библиотеки — а доста от тях предоставят информацията по Интернет. Уондър прегледа записи от ЧПИС от преди две години насам. Разпечата материалите, подчерта с маркер онова, което според него беше важно, и ми ги подаде без коментари.