Като такъв, до голяма степен той беше виновен за разузнаваческите провали при нахлуването в Ливан през 1982 г. Провали? Е, първо, не знаели, че палестинските сили имали толкова добро оборудване и били толкова добре обучени, колкото се оказало. Предвижданата от тогавашния президент Ариел Шарон двуседмична светкавична война се превърна в тежка като тресавище борба, продължила година и половина. След това възникна и случаят с ливанските сили, както християнските съюзници на Израел наричаха тяхната милиция.
Военното разузнаване — приятелите на Ави в АМАН — твърдели, че ливанските сили не са армия, а по-скоро шайка гангстери, които ще ти прережат гърлото, но ще избягат, ако стане напечено. Мосад, който имал влияние над министър-председателя и министъра на отбраната по онова време, изказал шумно несъгласие. И точно Ахуд Голан не бил съгласният по време на онези свръхсекретни срещи.
Но от Мосад грешали. Ливанските сили наистина се оказали страхотни резачи на гърла — ако гърлата принадлежат на жени и деца, както станало в палестинските лагери в Сабра и Шатила. Но да застанат срещу добре мотивирани, въоръжени мъже — това било друго нещо. Християните избягали.
Както и да е, след този провал Ахуд бил изпратен да пасе трева като мосадски katsa, или ръководител на станция, първо в град Гватемала, след това Тегусигалпа, Хондурас, Сан Салвадор и накрая в Панама. Израелците го пенсионираха през деветдесетте, след като ги постави в много неудобно положение, като предупреди Мануел Нориега, че Съединените щати са по следите му. Носачите на слушалки в Агенция Безименна бяха засекли обаждането и пуснали записа на шефа на Мосад. След по-малко от две седмици Мосад върна бандита Ахуд в Гелилот, където му даде медал, пенсия и ритник в задника на изпроводяк. А сега се оказа, че работи за Вернер Лантос, сътрудник на ЦРУ.
Гватемала — там го бях срещнал за първи път. Той „съветваше“ гватемалските военни по въпросите на сигурността — по-точно по методите на разпит — в дните, когато явната военна помощ от САЩ бе спряна заради повсеместните нарушения на човешките права в Гватемала. Аз бях на тайно посещение в страната — с фалшив официален паспорт, но със сътрудничество от страна на техните военни, — за да огледам маршрутите по границата със Салвадор, които марксистките партизани от „Фарабундо Марти“ използваха, за да снабдяват лагерите си в западната част на Салвадор. Трябваше да видя как се движат партизаните, за да предпиша решение на салвадорците. Както и да е, отбих се и в Estado Major — щаба на гватемалската армия, — за да видя свои познати офицери. Казаха ми, че един израелец преподавал нещо и ме поканиха да присъствам.
Така можах да видя как Ахуд упражнява безчовечния си занаят върху един нещастен партизанин, заловен и предоставен му като лабораторното животно за деня. Методите за разпит на Ахуд включваха използване на зъболекарски бормашинки, дванадесетволтови батерии и нагорещена тел. Не бяха приятни за гледане и направо смъртоносни за онзи, върху когото се прилагат.
Е, аз не съм от онези трогателно чувствителни хора, които незабавно порицават използването на мъчения. Използвал съм ги — когато животът на хората ми е зависел от получаването на информация, която не съм можел да измъкна по никакъв друг начин. Позволете да се повторя: по никакъв друг начин. Но човек измъква повече с моркова, отколкото с пръчката, и аз предпочитам да съчетавам и двата метода. При Ахуд Голан не беше така — виждаше се, че очевидно изпитва наслада да нанася силна болка на друго човешко същество. Не съм забравил лицето му в онзи ден — като в оргазъм. Затова информацията, че работи за „Лантос и Ко“ включи сензорната система в задната част на мозъка ми. Тоя беше доста опасен шибаняк.
Глава
12
Взех един „Еърбъс A-300“ на „Ер Франс“ от летище „Дълес“ за Париж двадесет и осем часа след разговора с Ави. Да, знам, че като правителствен служител трябваше да пътувам с американска авиокомпания. Но бях ВОПЕР (военен персонал, за всеки, който се интересува) в изпълнение на тайна мисия. А това означава, че е по-здравословно човек да стои далеч от самолетите, в които може да го снимат хора от контраразузнаването в момент на десамолетиране. Носех и паспорт, кредитни карти и други лични вещи от мимолетен характер. Разбира се, нито една от тях не беше на мое име. Истинският паспорт, на мое име, както и другите документи, се намираха в тайник в куфара ми. Документите в джоба ми си бяха напълно истински, но до един създадени в малката работилничка срещу Държавния департамент, където многобройните ми личности се измислят от ексцентричния, но брилянтен Фреди Фалшификатора. Фреди си върши държавната работа в една сграда, която преди половин век е принадлежала на ЦРУ. Сега тя се перчи с името Командване на здравната служба на Военноморските сили. О, май разкрих нещо, което не трябваше? Е, и без това е време Фреди да си смени адреса.