Независимо че бързахме и нямаше време да ми се изгради нова идентичност, Фреди все пак успя да ме снабди с паспорт, шофьорска книжка, две кредитни карти и всякакви други неща, включително членска карта на Американската асоциация на автомобилистите, карта за видеоклуб „Блокбъстър“, удостоверение за гласоподавател, както и портфейл, в който да ги сложа.
Позволете ми малко словоизлияния — една-две секунди. Щедростта при подробностите по създаването на прикритие никога не е прекалена. Виждал съм осирания. Харчиш половин милион долара, за да обучиш някой беден задник да работи зад граница под НОП — това е неофициално прикритие — и след това го изпращаш там с паспорт, карта за социално осигуряване, шофьорска книжка, една-две кредитни карти — и толкова. Със същия успех можеш да сложиш на главата му яркооранжев мигащ светлинен сигнал „Шпионин“.
Защо ли? Нежни читателю, извади портфейла си. Да, извади го. Отвори го. Хайде, хайде, не ми губи времето. Изсипи всичко на купчинка и давай да го разгледаме къс по къс както трябва.
Така: аха! Ето визитната картичка на зъболекаря отпреди два месеца и половина, на която момичето от рецепцията ти написа, че след три и половина месеца трябва да дойдеш за почистване. (Забравил си да я сложиш в бележника със срещите, нали?) А, ето ги и трите визитки на онези хора, с които се запозна на търговското изложение миналия месец. Трябваше да им се обадиш, нали? Ето и здравната ти карта. Следва кредитна карта за бензиностанцията, която вече не използваш — изтекла е миналата година, но все още заема място. След това има три кредитни карти за местните супермаркети. А и картата от банкомата е заровена тук. Също и членската карта за братството, където ходиш, а и картата, с която те пускат в тенис-клуба, голф-клуб или басейн-клуба. Ти си пенсиониран военен? Ами ето я и картата, в която това е написано. Талонът за регистрация на колата и застраховката са сгънати една в друга — по-лесно се намират, като те спрат пътните полицаи. А ето я и картата, в която пише, че миналата година си дал кръв в Червения кръст. Хмм — две стари сметки от ресторант. Май е трябвало да си ги приспаднеш от данъците за миналата година. Бележка от универсалния магазин, която търсиш от седмица, за да върнеш онези гащи, дето са с един номер по-малки. О, има и още в джоба с капачето. Онези пет долара, дето ти носят щастие — с шестте петици, — с които печелеше всички басове в училище. А и салфетката от онзи коктейл с телефонния номер на тази, как се казваше — абе с големите балкони, дето се запознахте в бара преди три месеца и тя не ти се обади. И накрая, какво е това в свивката? Да, приятели, това е истински портфейлен мъх — съвсем гадни спечени мъхчета. Отвратително, нали?
Сега, ако сте трениран оперативен служител от разузнаването, който работи на гишето за имиграционен контрол в Долна Слобовия, и ако се натъкнете на добър човек, който казва, че името му е Томас Добър от град Ню Йорк, щата Ню Йорк, и единственото доказателство за това е паспорт, шофьорска книжка, две чисто нови кредитни карти и едно-две други неща в красивия, чист портфейл, ще заподозрете нещо. Защото знаете съвсем добре какво има в портфейлите на хората — а то е точно онова, което изредих по-горе. И бедният Добър с неофициалното прикритие ще бъде Issi-doombu, което всички знаем, че на развален зулуски означава обречен.
Значи, когато съм под прикритие, Фреди ми осигурява пълен комплект неща — чак до портфейлната мръсотия. За мой късмет той работи бързо. Със себе си носех и достатъчно пари за няколко седмици. Не, Фреди не ми беше направил пачки от по сто долара. Те дойдоха от черния фонд на председателя на Съвместното командване, вписан в бюджета на Пентагона като „Председател на Съвета на началник-щабовете: Разни разходи за развлечение и командировки“.
Но тръгвах страхотно слабо оборудван. Слабо оборудван? По дяволите, направо си бях гол. Нямах комуникационно оборудване. Никакви оръжия. Никакви специализирани, усърдно разработени вещи, с каквито обикновено пътува воинът-диверсант.