Следващите двама бяха също толкова лесни. Май съм ви казвал вече, че да стоиш на пост е по-трудно, отколкото изглежда. Не си спомняте ли? Позволете бърз опреснителен курс. Лично аз мразя да стоя на пост. Монотонно е. Досадно. Скучно е и изисква голяма концентрация. И все пак, въпреки изкушението да запалиш цигара, да заспиш (денем или нощем) или да се поддадеш на скуката, трябва да останеш буден и нащрек.
Защо ли? Защото, ако не внимаваш и не останеш нащрек, умираш, когато дойдат фатални хора като мен да си играят на гибел. И точно това стана тук. Онези бяха толкова безгрижни, че човек би помислил дачата за празна.
Тъкмо бях тръгнал да оправям последната двойка пазачи, когато в предната част на къщата избухна адът. Чух тежък автомобил с ръмжащ двигател, който се движеше от лявата ми страна към дясната, от долната фасада на дачата. След това се чу шум от раздиран метал, последван бързо от експлозии. Съдейки по сътресението, ОМОН не бяха никак изтънчени в действията си. Предполагам, че не се притесняваха дали ще остане някой за пленник.
Огромни оранжево-жълти огньове пред дачата съсипаха способността ми да виждам в тъмното — но не преди да забележа двете си мишени да заемат отбранителни позиции. Единият, някакъв Иван в грозен анцуг, извика към приятелите си, но като не получи отговор, извади нещо от джоба си. Аз изпратих залп от три куршума към него.
Иван падна, но не защото го улучих — всъщност той отговори на стрелбата и изкрещя на приятеля си да действа. Виждах как маха с ръце и разбирах какво говори, макар да не знам този език. Казваше нещо такова: „Изглежда, там има само един от онези, затова тръгвай надясно, мамицата ти, и му излез във фланг — ще го подложим на кръстосан огън, кучия му син.“
Разбира се, аз бях ГКС — гореупоменатият кучи син.
„Когато си слаб — учи Сун Дзъ, — изглеждай силен.“ Или, изревано на тюленоговор от Рой Боъм, кръстника на всички тюлени, в мига, в който те нападнат, контраатакувай. „Отиваш и таковаш шибаните таковачи“ — казва той същото по такъв пикантен начин. Затова наврях нов пълнител в автомата, сложих си най-хубавата бойна маска и стрелях право в корема на звяра, крещейки като проклет морски пехотинец.
Иван Грозни не беше очаквал такова нещо. То го изправи на крака. Силуетът му се очерта на фона на дачата за миг, когато една заслепяваща граната избухна някъде зад него, и аз го ударих с неконцентриран залп — улучих го в крака, бедрото, слабините, корема и гърдите. Добре де, стрелбата може и да не струваше, но свърши работа. Четири попадения.
Само дето нямах време да се възхищавам на ръкоделието си, защото дънерът до главата ми се пръсна, нещо неприятно сряза бузата ми и паднах на земята за прикритие. Да, там някъде имаше още един Иван и от кръвта по бузата си съдех, че вероятно сега е бесен.
Той беше стрелял от лявата ми страна. Значи ще го заобиколя и ще му изляза във фланг. Най-добрият начин да го направя беше през потока. Затова преметнах ремъка на автомата през глава, бързо изпълзях напред, претърколих се през рамо (без да обръщам внимание на глезените, коленете и други наболяващи части на тялото си) и се метнах напред с главата в черната вода.
Господи! На това му викат фундаментален студ, от който ти се набръчква скротумът! Лежах няколко секунди под течащата над мен вода, и чаках топките си да слязат от гърлото ми. Потокът беше широк към метър и осемдесет и два, два и половина дълбок в средата. Дъното беше далеч по-твърдо, отколкото си мислех. Покрито бе с големи, плоски, огладени от водата камъни. Изминах три метра вляво, в посоката, където смятах, че Иван може би се крие, и се натъкнах на нещо като преливник или стена под повърхността, май изградена от грапав бетон. Прехвърлих се леко над нея. Сега краката ми затънаха в мека кал, гниещи листа и други мръсотии. Ясно — разбрах, че съм бил в басейна на сауната и сега се намирах точно в потока. Тук беше хлъзгаво и много по-дълбоко.