Какво ли ставаше, мамицата му? Отново натиснах превключвателя. И отново екранът светна празен.
Позволете тук да направя кратка пауза, за да разясня в каква кофти помия се намирах.
Търсенето на един-единствен кораб в Южнокитайско море може да е проблемно в следните случаи: ако идвате по въздуха; ако е нощ; ако корабът не желае да бъде открит; и ако не знаете къде се намирате спрямо шибания кораб. Достатъчно ясно ли се изразявам?
Да, имах компас. Можех да се насоча на север, юг, изток и запад. Имах висотомер. Знаех на каква височина съм. Но без „Магелана“, който взема сигналите си от спътника за глобално позициониране, не можех да разбера къде съм спрямо целта. Нямах курс. Нямах пътека, по която да се спускам.
Хората ми имаха „Магелани“. Но не можех да ги използвам, защото нямаше как да осъществим контакт. Да, носех радиотелефон, но той и всичкото му оборудване се намираха в пакета на гърдите ми и нямаше начин да го използвам. Освен това дори и да го извадех и да го нагласях, радиотелефоните на момчетата също бяха в пакетите на гърдите им.
А много добре знаем, че „Магеланът“ работеше отлично преди десетина минути. Но онова беше тогава, а това е сега и мистър Мърфи ми го начукваше повече, отколкото исках.
Окей. Нека погледнем логично на нещата. Батериите работеха. Знаех го, защото екранът светваше. Но очевидно антената не действаше. Защо? Взрях се в нея и се опитах да мисля логично. И гледайки я, ме осени видение. Знаете ли какво казваше старият ми другар по кораб Док Трембли? Че вместо мозък имам в главата си оня боб, от който се пърди. Проклетият апарат не работеше, защото бях забравил да вкарам в него щепсела на антената, която стоеше на шлема ми.
Бръкнах в костюма си, извадих кабела с щепсела и го вкарах надеждно в тялото на „Магелана“ и още веднъж включих захранването. Бинго! Пълен екран. Този път май наистина можех да се излегна и да се наслаждавам на ездата.
Хиляда и осемстотин метра и продължавах да слизам през все по-гъстите облаци. Кислородът ми едва стигна дотук и вече чувствах липсата му. Искам да кажа, че бях бавен като охлюв и унесен, мускулите ми не искаха да реагират особено бързо и зрението ми се замъгляваше. Какъв е проблемът? Проблемът се състоеше в това, че не правех завоите, които трябваше да изпълня в определени моменти, с което отклонявах всички от курса.
Поведох борба с тялото, си — опитах да се овладея. Но без успех.
Мамка му — рязко дръпнах дясното въже за управление, влязох в тесен завой като тирбушон и се смъкнах бързо шестстотин метра надолу за по-малко от минутка. Това свърши работа — плътният въздух ми подейства като шамар по грозната муцуна. Отново се контролирах. Улових едно топло въздушно течение, набрах малко височина и проверих приборите, за да видя в каква степен съм се осрал.
Не беше съвсем зле. Въпреки проблемите ми напредвахме — ветровете зад нас ни бяха отнесли по-напред от очакваното. Добре — колкото по-малко разстояние трябваше да изминем по вода, толкова по-хубаво. Погледнах към вълнистата повърхност под обувките си. Също като Тихия океан Южнокитайско море е непредсказуемо, често пъти неприятно място. И то когато сте в нещо, измервано в стотици тонове. Нашата лодка нямаше и три метра на дължина. Задвижваше се от единичен, макар и мощен извънбордов двигател.
Долових промяна в шума на парашута. Обяснявал ли съм ви някога, че по начина на преминаване на въздуха през парашута ви можете да познаете какво ще стане? Е, така е. И по шума на моя разбирах, че ще попадна на напречен вятър.
Погледнах нагоре — не се виждаше много. След това внезапно заедно с лодката рязко подскочихме дясно на борд. Здравата. Напречен вятър друг път — намирах се посред два напречни вятъра, мамицата му. Дръпнах здраво въжетата за управление, за да се върна назад. Не стана. Увиснах върху им с цялата си тежест. Пак нищо. Тогава погледнах нагоре и разбрах, че една от външните клетки се е свила.
Това е кофти знак. Много кофти. Изразих се слабо. Не е редно парашутът ви да се свива, защото той ви предпазва да не се ударите във водата със скорост от 36 метра в секунда. А ударът във водата със скорост 36 метра в секунда води до същия неприятен резултат, както при удара в бетон с 36 метра в секунда. Става ли ви ясно какво ви казвам чрез ироничното повторение на цифри? Добре. Мисля, че техническият термин, използван от експертите по бойни действия със специални методи за описваната от мен ситуация, е „разпльоскване“.
Нямах никакво намерение да се разпльосквам, мамицата му. Не и тази нощ. Застанах върху лодката като върху платформа, набрах се нагоре, изправих се на преградите на шибаната лодка, стиснах с ръка шепа въжета ляво на борд и започнах да се изкачвам по тях като алпинист. Този маньовър ме вкара заедно с лодката в свредел с повишена скорост.